ЗВЕЗДИТЕ ЛАЕХА И КУЧЕТАТА СВЕТЕХA
във тъмното с очи като звезди.
Приличаха ми на джуджета стрехите
а дългите им сенки на бради.
Една чешма на край градчето плискаше
до мен вървеше ти с гласът си тих
и всичко ми приличаше на приказка
и тази нощ и твоят град и ти.
Най вече ти, довчера непознатата,
забравената утре, може би…
Но в този миг по-жива от съдбата ми,
която сплете нашите съдби.
Ти, със която нищо не си казахме,
защото казвано бе вече векове.
Ти – полуплът или полуфантазия.
Ти – полуангел и получовек!
Вървеше ти до мен, вървяха стрехите
вървеше вятърът, самото битие.
Звездите лаеха и кучетата светеха,
и всичко беше не каквото е!
И всичко сякаш беше нереално, но
ти ме изпрати до една врата,
а със вратата почваше нормалното
и свършваше със нея лудостта.
Фантазията свърши. Сам със стаята
останах. Лудостта остана вън.
Звездите светеха и кучетата лаеха,
градът не беше фантастичен сън…
И аз, загледан в лампата запалена,
усетих хлад, реален и суров…
Защо ми е животът, тъй нормалният,
ако я няма лудата любов?
© Дамян Дамянов
AFISH.BG
