Съпрузите на Далида имат една и съща съдба – Луиджи Тинко, композитор, се застрелва през 1966 год.; Люсиен Морис, продуцент, през 1970 г. се хвърля през прозореца, Ришар Шанфрей се обесва през 1983-а.
Дали е живяла с ужаса, че носи нещастие на хората, които обича? За това намеква последният й любим когото тя среща в едно бистро на Монмартър. Той е 23-годишен, почти два пъти по-млад от нея, но „на любовта са всички възрасти покорни”. Искрата й възпламенява и двамата, младежът се нанася в разкошната къща на Далида и животът става розов. Дивата на френския шансон е щастлива, младежът – опиянен. Години по-късно той признава, че се уплашил от фатализма, витаещ около певицата. И до днес, вече успешен френски адвокат, глава на семейство и баща на две деца, той продължава да изпитва вина, че е предал своята най-голяма любов, „най-женствената жена, най-очарователната и нежна жена, която някога съм познавал”.
„Аз й донесох беда – споделя той. – Отначало бяхме щастливи. В нейната розова стая със зелен килим – Далида я наричаше пролетната градина и тя стана нещо като моята Мека. Там опознах Далида далеч от прожекторите и славата, онази обикновена, нежна жена, която изживяваше в този дом своята розова пролет.” И продължава: „Не знам как да го обясня – съвпадение, съдба, верига от фатални случайности! Но фактът си остава – всички мъже, които тя е обичала, са умирали от ужасна смърт. В един прекрасен момент почувствах, че ще бъда следващият. Не знам как да го нарека, може би беше предчувствие, озарение или просто нелеп абсурден страх. Но изведнъж ме налегна ужасяващата мисъл, че тази любов ще ме убие. Вътрешният ми глас ми нашепваше да бягам от нея, да се спасявам, както мога. И аз избягах. Предадох я. А тя беше убедена, че с мен ще остане завинаги, че Бог ме е пратил, за да я направя щастлива. Не исках такъв край. След погребението най-близката й приятелка и нейна секретарка Жаклин каза, че тя се е страхувала за мен и дори е казала, че е готова да прекрати връзката ни, ако почувства, че нещо ме застрашава. Но после решила, че този път ще измами съдбата! Съдбата обаче й се надсмя.”
Разбира се, никой не знае как точно са стояли нещата и какво точно се е случило в онази фатална нощ, в която Далида заспива завинаги с голяма доза присивателни. Остана на върха на славата си. На гроба й в нейния Монмартър се издига бяла статуя, обградена от туфи бели хризантеми – любимите й цветя. Сред тях винаги има и няколко гнезда ягоди, ягодите, които Далида е обожавала и които според едно италианско поверие гонят злите сили. Остава тайна кой грижливо всяка година ги засажда там. Предполага се, че е ръката, която последно е прегръщала не музикалната легенда, а своята любима жена. Останалото е мълчание, защото думите, както знаем от едноименна й песен, са хвърлени на вятъра.
AFISH.BG
