Познаваме го от екрана, от песните му, в Грузия той е просто Буба. Дори така – като Буба Кикабидзе – го изписват в първите филми на Георгий Данелия с негово участие.
Роден в Тбилиси, той е имал трудно детство, както мнозина от неговото поколение. Баща му заминава доброволец на фронта, въпреки че не искат да го мобилизират поради тежкото му късогледство. „Срам ме е да ходя по улиците”, казва той на жена си и следва своята съвест. За да не се завърне никога, без да се знае в коя братска могила лежи. Вахтанг дълги години след края на войната се опитва да проследи пътя до вечния му дом, дори тайно се надява, че е жив.
С ансамбъл “Орера” като негов ръководител
Със същата вяра майка му цял живот очаква съпругът й да се завърне. Буба споделя, че когато я изпраща в сетния й път, слага снимката на баща си при нея и така си създава илюзията, че те са заедно. А вдовицата и сирачето са живели трудно. В жилище, в което коридорът е пригоден за стая – 8 кв. м площ. По-късно, когато Кикабидзе има собствен дом, той с месеци не може да свикне с новата обстановка, излизал вечер и се прибирал през деня. Просто бил свикнал с онези 8 квадрата.
Кикабидзе, Данелия и Мкртчян
Буба попада на снимачната площадка благодарение на голямата грузинска актриса Верико Анджапаридзе, леля на режисьора Георгий Данелия, след като е участвал вече в музикалната комедия „Среща в планините” и е създал прочутия състав „Орера”. Данелия имал съвсем друга визия за своя герой, но след като се срещнал с Буба, прекарали известно време заедно в ходене по гости („Пробваше ме”, обяснява актьорът), променил първоначалното си виждане и при вече започнати снимки, го ангажирал за главнята роля в „Не тъгувай”.
„Много добре си спомням първия снимачен ден. Данелия извади от джоба си ей такъв голям нож, взе едно паве и започна да го остри на него. И до края на снимките продължи да остри същия този нож. Беше го превърнал на шило. Исках да го открадна, но някой ме изпревари…”, спомня си с усмивка Кикабидзе.
Вахтанг Кикабидзе и Фрунзик Мкртчян в хотелската стая по време на снимките на “Мимино”
След „Не тъгувай, той снима с Данелия още три филма, един от които – незабравимият „Мимино”. Точно за него актьорът разкрива неща „от кухнята”, които не са известни на широката публика. Финалът на филма просто е отрязан от цензурата. Замисълът на режисьора е бил съвсем друг.
„Целият фокус беше във финала. Когато Мимино иска да отвори бутилка, прелитащ над територията на родината си, той започва да я дърпа с ръце. Стюардесата реагира: Защо се мъчите, ето ви тирбушон…”, а той – „Защо всички ми крещите?” Иска у дома! И й казва: „Искаш ли да сляза от самолета, Марина?” – „Не, не искам” – „А аз – казва – искам.” И излиза от… самолета. Това го няма във филма. Освен това е отрязан и един от персонажите, Пьотър, който подковавал конете в селцето и все молил Валико да му донесе американски подкови. След като Мимино излязъл от самолета, следвала сцена с разговор между двамата. Наоколо огромни снежни планини, музика звучи. Валико, спуснал се седешком отнякъде по снега, съвсем сериозно „Привет!” – „Привет!” – „А ти откъде, Валико?” – „Лошо време за полет, затова пешком дойдох. Донесох ти подкови.” – „Не ми трябват вече подкови. Ние се побратимихме с Бостън. И те ни пращат подкови. Но няма пирони. Ти пирони донесе ли?” И върви един такъв идиотски текст. И когато Мимино си тръгва, Пьотър се залива от смях. „Какво се хилиш?” – „Панталоните ти са се сцепили отзад!” (нали по стръмнището се е спускал). „Глупак си ти – казва му Мимино. – Отляво ти е Казбек, отдясно ти е Елбрус. Такава красота, а ти в задника ми си се вторачил. Огледай се околовръст!” За това беше филмът…”
С Анастасия Вертинская в “Не тъгувай”
Като Валико Мимино
Вероятно всички разбираме каква метафора е вложил великият режисьор и можем да съжаляваме, че не сме я видели и не сме се замислили, защото всеки филм на Данелия има дълбок смисъл, не просто шарени картинки. Вахтанг и досега съжалява за недоизказаното. Както с горчивина споделя, че интернет е изтикал на заден план книгата, че младите хора не могат да живеят пълноценно, защото се будят сутрин с мисълта за прехраната, че не могат да имат сигурна работа и да отглеждат децата си, че за да е щастлив човек му трябва просто спокоен мирен живот.
Житейският принцип на Кикабидзе е, че когато човек се ражда, той е длъжен да бъде щастлив. Нещо, което далеч не винаги се получава.
Преминал през трудности и лишения, Буба има своето запазено място в изкуството и културата. Миналата година той написа и книга под заглавие „Те”. Според думите му, тя не е автобиографична, а се състои от разкази за хора от различни националности, „порядъчни до необичайност”, на които се крепи света. Би било интересно да я прочетем.
Използвано е интервю на Вахтанг Кикабидзе пред руския сайт © „Спутник”
AFISH.BG
