На младото поколение името му говори малко, въпреки че има доста онлайн филми с негови класически заглавия. А някога той беше мит. Символ на смелостта и благородството на бунтаря, на самотния и мълчалив герой, способен на чудеса в името на справедливостта и човешките добродетели…
Маккуин се утвърди като звезда в края на 50-те години на миналия век, при това и с помощта на телевизията, но неговото време бяха 60-те години – от устрема и възвишените пориви на Кенеди до разочарованията и краха на илюзиите, свързани с Виетнам и младежките бунтове на 1968…
Ражда се в Бийч Гроув, Индиана, недалеч от прочутата писта. Детството и юношеството му са нещастни, самотни и смутни. На 6 месеца майка му е изоставена от бащата-летец. Малкият Стив постъпва в пансион за трудни деца, след това е боксьор, барман, телевизионен техник, дървосекач в Канада, моряк на петролен танкер, собственост на гръцки магнат. Маккуин трупа опит в живота и е вече млад мъж с богато минало, готов да покаже истинските си възможности.
През 1951 г. е в Гринуич Вилидж, попада в драматичните курсове „Бергхоф”, а през 1952 г. е сред двамата избрани щастливци – другият е Мартин Ландау, да се обучават в „Актърс студио” на Лий Страсбърг. 4 години по-късно е неговият голям троен пробив – в киното „Някой там горе ме харесва” на Робърт Уайз, въпреки че шоуто открадва Пол Нюмън, в театъра – “Пег, мое сърце” на Уайз, и в телевизията – „Търси се жив или мъртъв” на Дик Пауъл.
Стив Маккуин става звезда в телевизията с един скромен уестърнов сериал, който и ние гледахме отчасти през 1981 г. Той е любимец на публиката, но благодарение на повърхностното кино на физическото действие. Традиция става перфектните му изяви да украсяват комерсиални и среднохудожествени филми, които стопля с щедрия си талант и вкуса си към проникновеното психологическо разкриване на своите персонажи. Но чудно, дори и в такива филми на не особено изявени режисьори, Маккуин създава аура около своите образи, превръщайки се във феномен, така необходим на американското кино между 50-те и 70-те години на миналия век. Запомня се походката му, честните му и пронизващи сини очи, кратките и скорострелни реплики на този малък – 1,68-метров герой.
Утвърждаването му е бързо, безапелационно и категорично – в „Капката” (1958) на Айвън Йоауърт младши, „Голямото ограбване на Сент Луиската банка” (1959) на Чарлз Гугенхайм, „Никога толкова малко” (1959) на Джон Стърджис, както и в „Човекът от юга” (1960) от сериала „Алфред Хичкок представя” на Норманд Лойд. Джон Стърджис превръща Маккуин в звезда. Заявката е дадена с „Никога толкова малко”, където ни спечелва със своя сърцат герой Бил Ринга, но взривът идва с „Великолепната седморка” (1960), в който Стив Маккуин блести в ролята на Вин. По горчива ирония на съдбата той първи напусна този свят, ако и да бе най-младият и най-добрият от седемте…
За „Голямото бягство” (1962), величествената епопея за саможертвата на група концлагеристи, дръзнали да избягат от строго охраняван немски затвор под водачеството на капитан Хилтц – Маккуин, актьорът печели приза за мъжка роля от Московския международен кинофестивал през 1963 г. Един от малкото в биографията му, ако не броим и номинацията за „Оскар” за „Канонерката от Ян дзе” (1967) на Робърт Уайз. Митът – звезда на самотния и непоколебим герой е вече факт.
Маккуин ще се радва на прекрасни съпруги – Найл Адамс, Ели Макроу и Барбара Мънти, три чудесни деца, скъпи коли – „Порше”, „Ферари” и „Ягуар” и внушителна банкова сметка. 60-те години на 20. век са времето на неговия триумф. Той господства през цялото десетилетие с примамливия блясък на големите звезди. Наистина остава трети в Топ 10 на 60-те г. след Джон Уейн и Пол Нюмън, но за сметка на това през 1968 г. е провъзгласен за най-популярния актьор в света. И това ако не e триумф!
Маккуин е вездесъщ – играе с еднаква ефективност и убедителност в мелодрами – „Любов с един непознат” (1963) на Робърт Мълиган, военни саги – „Адът е за герои” (1962) на Дон Сийгъл, „Военнолюбецът” (1963) на Филип Дикок, „Канонерката от Ян дзе” (1967) на Робърт Уайз, уестърни – „Невада Смит” (1965) на Хенри Хатауей, хазартни драми – „Момъкът от Синсинати” (1965) на Норман Джуисън, полицейски екшъни – „Булит” (1968) на Питър Йейтс и романтични трилъри – „Аферата Томас Краун” (1968) на Норман Джуисън. Персонажът му е млад, амбициозен и самотен индивидуалист, хладен в чувствата си и поразяващо ефективен в действията си, осъзнаващ отговорностите си и превъзмогващ своя егоизъм в името на колективното добро.
С отрезвяването в края на 60-те години на миналия век, Маккуин изпада в парадоксална ситуация. Той е суперзвезда и пример за подражание, но същевременно, като аполитичен, е пометен от вълната на младежкото недоволство, въпреки че публиката не изоставя смелия аутсайдер, който предвидливо бяга при детската си любов – моторите и автомобилите. Излизат „Мотористите” (1969) на Марк Райдъл и „Льо Ман” (1970) на Ли Кицин. Стив Маккуин търси в гонките стремежа към свободата и реализация на самобитната мъжественост на своя герой, който обикновено е симпатичен маргинал като Майкъл Дилейни от „Льо Ман”. 70-те години на миналия век са бавният залез за Маккуин, но за сметка на това бляскав, шеметен и белязан от печата на неговата неподражаема творческа зрелост.
В „Младият Бонер” (1971) на Сам Пекинпа е застаряващата звезда на провинциално родео Бонер, но веднага след това се отдава на последните си легендарни приключенски изяви, които се ценят и помнят от всеки заклет кинофен – „Офейкването” (1972) на Сам Пекинпа, където е незабравимият и смразяващ Док Маккой, „Пеперудата” (1973) на Франклин Шафнър, впечатлил ни като непримиримия борец за свободен живот Анри Шариер, и „Ад под небето” (1974) на Джон Гилермин, в който като пожарникаря Майкъл О’Халориън и с помощта на колегата си Дъг Робъртс – Пол Нюман, спасяват впечатляващо количество хора от модерната стъклена преизподня. Следва камео изявата в „Дикси динамитът” (1976) на Лий Фрост, неочакваното му участие и като продуцент в екранизацията на Ибсен „Народен враг” (1978) на Джордж Шафър, изграждайки убедително и ефективно образа на доктор Томас Щокман, преди да се появят почти залпово последните му два филма – антиуестърнът „Том Хорн” (1979) на Уилям Уайърд и „Ловецът” (1980) на Бъз Кулик. След като е бил антигероят Том Хорн, в „Ловецът” Стив Маккуин окончателно разрушава мита на своя герой Ралф Торсън, въвеждайки комични нотки и позволявайки си лукса да се присмее над неговите страхове от неочакваната възможност да стане баща…
Стив Маккуин можеше още дълго да радва своята публика, да сгрява душата й с усмивката в сините си очи, да побеждава там, където животът и благородната кауза го изискват. Нека не забравяме, че той до последно вярваше в качествата на Брус Лий, за да го придружи до последния му пристан в Сиатъл на 31 юли 1973 г., че държеше да се филмира сценарият на Лорънс Каздън „Бодигард” още през 1976 г., нещо, което става факт под режисурата на Мик Джаксън едва през 1992 г. и с Кевин Костнър в главната роля… И трябваше да съжалява, че заради прекомерните си финансови претенции – 3 млн. долара и нито цент по-малко – отказа ролята на кап. Уиърд от „Апокалипсис сега” (1979) на Франсис Копола, превърнала се днес в диамантена визитна картичка за Мартин Шийн.
Щедрият му талант можеше да подпомага още много филмови проекти, ако в края на живота си той не потърси спасение в ръцете на чудотворни мексикански шамани, които не можеха да предотвратят неизбежното – сърдечен удар – на 7 ноември 1980 г. в град Хуарес, година след като бе получил лиценз за пилот на частен самолет…
87 г. след своето раждане Стив Маккуин продължава да бъде голямата филмова звезда, от която и в бъдеше специалисти и редови фенове ще се учат на благородство, смелост и героизъм.
AFISH.BG