Момичета
На Красимира Атанасова
Бедни момичета, бедни принцеси,
с чехли от полска трева…
Вечно красиви – носят в ръцете си
жива легенда за жива вода.
Вятър целуват, нощуват в небето,
кърпят разбойници и знамена.
Любят – с огън. Мразят – с песен.
Нямат тяло – само душа.
Обич
Повяхнала е първата ми обич,
като откъснато от корена лале.
Видях я вчера… Със лисича кожа,
преметната на хлътналите рамене.
Видях я, трепнах и угаснах.
Дълбока жал сърцето ми обзе…
Старея значи и това е страшно!
Сбогувай се с надеждите, момче!
Съдба
На Борис Христов
Видях – на дъното остават само кости.
Духът витае гордо под капака на буркана –
в буркана, дето прилепът живя и просто
строши главата си в прозрачните прегради.
Сега ковчега стъклен свети в тинята на мрака.
И знам какво ще бъде, и знам какво ме чака
когато и над мен теслата радостно заграка.
Живея честно – просто си троша главата.
Моряшки жени
Всяка сутрин въртят телефона
с вечен женски въпрос:
“Няма ли нещо ново
в радиограмите от тази нощ?”
Вечно хубави, вечно красиви –
с открити и чисти очи…
Само мъжете им тъжно откриват
как стареят и колко диво горчи…
Ефирно нежни, почти невъзможни –
създания на гибелния свят –
неповторими в изящните си форми
с променливия виолетов цвят.
Вместо романс
Дотлява огънят. Мъчително дотлява…
Забравен и от хора, и от богове.
Умира бавно циганската вяра
в небесните жени и бесните коне.
Катуните са пръснати от вятъра
като листата на самотните черници.
Кога ли ще роди отново пак земята
крадци на песни, на коне и хубавици?
© Йордан Кръчмаров, „Полюшвана от вятъра мишена”
© ЕИ „LiterNet”, 2006, съставител Сашо Серафимов
AFISH.BG
