И тя продължаваше да предизвиква съдбата, мъчеше се да заглуши гласа на съвестта си и да забрави раздвоеността в чувствата си, стараеше се да не се вглъбява в размишления, понесена от пенливия гребен на вълната на живота, и уверяваше себе си, че живее, живее и живее. Понякога изобщо не си даваше сметка какво мисли и чувствува — изпитваше само гордост от това, че в нозете й са такива мъже като тях двамата. Гласът на гордостта винаги беше силен у нея — изпитваше задоволство от постигнатото, гордост от умението си да свири, да плува, да изглежда красива. За нея бе еднакво важно да танцува изящно и красиво, да се облича хубаво и с вкус, да скача във водата смело и грациозно, както малко жени биха посмели, или яхнала хлъзгавия гръб на Планинеца, като лавина да се понесе към водата и с желязната си воля да накара огромното животно да преплува басейна.
Тя беше горда, затова по природа приличаше на Дик и Греъм и изпитваше доволство при вида на двамата сивооки русокоси мъже. Беше в трескава възбуда, но не и нервна. Случваше й се със студена обективност да ги сравнява, когато биваха заедно, и сама не можеше да каже за кого от двамата иска да бъде по-красива, по привлекателна. Греъм тя вече държеше здраво, а продължаваше да държи и Дик, не искаше да го изпусне.
В гордостта, която гъделичкаше самолюбието й, имаше отсенка на жестоко задоволство при мисълта, че тия двама силни мъже страдат по нея и заради нея: тя не криеше от себе си, че ако Дик знае, или по-скоро тъй като вече знае, и той страда. Повтаряше си, че тя е жена с въображение, която не се отдава на сляпата страст и не новото, не различното я влече към Греъм. Повтаряше си, че повикът на плътта в случая играе съвсем второстепенна роля. Дълбоко в сърцето си разбираше, че е безумна, че предизвиква съдбата, че всичко това ще изведе до край, страшен за един от тях или за тримата заедно. Но ней се нравеше лекомислено да пърха над дълбоката бездна, без изобщо-да мисли за нея. Останала сама пред огледалото, поклащаше глава и с шеговит укор си казваше: „Ах ти, хищница! Хищница такава!“ А когато допускаше да се замисли по-надълбоко, признаваше, че Бърнард Шоу и мъдреците от мадрьоновата гора бяха все пак може би прави, като насочваха жлъчните си стрели срещу хищническите склонности на жената.
Отхвърляше мисълта на Дар Хиал, че жената е несполучливият опит на природата да създаде мъж, но неведнъж се замисляше над думите на Оскар Уайлд: „Жената напада чрез неочаквано и необяснимо отстъпление.“ Не беше ли нападнала Греъм с тази тактика? — питаше се тя. За нея самата бяха неочаквани и необясними досегашните й отстъпления. Щяха ли да последват нови? Той искаше да замине: със или без нея, но искаше. И все пак тя успяваше да го задържи. По какъв начин? С неизречени обещания за нови отстъпки? Със смях прогонваше мислите си за бъдещето и живееше само с мимолетния момент на настоящето, грижеше се за красотата си, искаше да бъде в добро настроение и обаятелна, да сияе от щастие, да живее тъй интересно и трепетно, както не бе и мечтала.
© Превод от английски: Нели Доспевска, Димитри Иванов
AFISH.BG
