С право критиците го причисляват към геиалните режисьори и сценаристи, чиито филми не са развлекателно убиване на 96 минути екранно време, а правят времето да бъде излишна категория. Защото карат зрителя да мисли.
Кога, къде и в какво семейство е роден и израснал Тарковски всеки може да прочете в интернет. Син е на известния съветски поет Арсений Тарковски, чиито стихове синът често вплита във филмите си. Макар че бащата напуска семейството, когато Андрей е едва тригодишен, кръвта вода не става. В първия голям филм, който снима, „Иваново детство”, бащата на режисьора чете сам свои стихотворения, а „Огледало” завършва с неговото „Когато ни преследавше съдбата, тъй както някой луд с бръснач в ръка.”
Човек не може да избяга от корените си, това е неоспоримо доказано от живота. Андрей избира трудния път към славата. Пътят, който всъщност е най-верният. С „Иваново детство” (1962) печели „Златен лъв” на кинофестивала във Венеция. И популярност. Четири години по-късно Тарковски снима втория си пълнометражен филм „Андрей Рубльов“, по сценарий, написан съвместно с Андрей Кончаловски. Филмът не допада на политическата върхушка в СССР и не излиза по кината в страната. „Совекспортфилм“ го продава заедно с други филми на френския киноразпространител Алекс Москович, чрез когото лентата попада на кинофестивала в Кан. „Андрей Рубльов“ участва в извънконкурсната програма и получава Международната награда на филмовата преса.
В СССР е показан едва през 1971 г. Ръководството на страната гледа подозрително на Тарковски и отхвърля проекта му за следващ филм. А той работи върху „Соларис”. Обикаля инстанциите, за да разбере каква ще е съдбата на филма му. Не зная колко от зрителите с гледали версията на Тарковски с Донатас Банионис и Наталия Бондарчук, а не холивудската с Джордж Клуни. Да, основата е една и съща, едноименният роман на Станислав Лем, но интерпретациите – и режисьорските, и актьорските, и операторските, въобще цялостния поглед върху материята – различни светове. И огромният е този на Тарковски. Нищо против Содърбърг, разбира се. Но магнетичният мистицизъм на Андрей Арсениевич е негова запазена марка, недостижима. След като „Соларис” все пак тръгва по екраните, показан е в Кан и там печели наградата на журито, Тарковски пише в дневника си:
„Колко е тъжно да се живее на белия свят! Завиждам на всеки, който е способен да се занимава с работата си независимо от държавата. Да, завиждам практически на всички – освен на тези от киното и театъра. (Не говоря за телевизията, защото това не е изкуство.) Свободни. От печалбата те също са свободни, но, в крайна сметка, могат да работят.”
“Соларис”
“Иваново детство”
“Сталкер”
Работата е това, което цял живот крепи един човек на изкуството. Когато не ти позволяват да си я вършиш, горчилката те залива.
„Искам само работа, нищо повече. Работа! Не е ли диващина, не е ли престъпление, че режисьор, когото в италианската преса наричат гениален, седи без работа? Честно да си кажа, просто ми се струва, че това е отмъщението на посредствеността, която се е докопала до властта. Та нали посредствеността ненавижда твореца…”
Да обяснявам ли тези редове от дневника на режисьора? Все пак през 1974 г. на бял свят се появява дълго протаканият автобиографичен филм „Огледало“, сега нали разбирате финалните стихове за съдбата като луд с бръснач в ръка?
На следващата година Тарковски започва съвместна работа с Аркадий и Борис Стругацки по сценария на „Сталкер“. Сценарият е написан по повестта на двамата велики фантасти „Пикник край пътя” и както всяко произведения на двамата братя е уж фантастика, а всъщност закодирана реалност. И е сниман точно с тази двуяка филмова лексика – с уж излишните дължини, със сиво-зелените тонове, с невероятно безнадеждното усещане на „Зоната” от екрана, така че когато излезеш от киносалона, да мяркаш сенките на героите в тълпата и да ти се прииска наистина да съществува онова златно кълбо чрез което можеш да поискаш щастие за всички даром и нека никой не бъде пренебрегнат. (цит. по памет). Филмът е завършен през 1979 г. а на следващата печели награди на фестивалите в Кан и Таормина („Давид на Донатело“).
“Андрей Рубльов”
В София пуснаха лентата в първи салон на кино „Култура”. Подвеждащо за зрителите, в двата салона на това кино обикновено даваха документални и научно-популярни филми, понякога – пълнометражни мултипликации. Но гледахме, разказвахме и киното се пълнеше и препълваше. Да, знаехме кой е Тарковски, бяхме гледали и „Андрей Рубльов”, и „Соларис”, в България достъпът до седмото изкуство беше много по-свободен, отколкото някои сега се опитват да го представят. Оставям това за тяхна сметка.
А Андрей Тарковски все пак продължава да работи. Снимайки „Носталгия” в Италия, той решава да остане в Европа. В родината си явно не може да получи така желаната творческа свобода. На 10 юни 1984 г. на пресконференция в Милано той обявява публично намерението си. Съветските власти гледат на постъпката му като на предателство. Нормално.
Пак от дневника на режисьора разбираме нещо много малко известно: „Излиза, че Борис Леонидович (Пастернак) ми каза истината – че ще направя още четири филма. Първият вече го направих – Соларис, остават още три. Всичко на всичко!”. Ако преброим – „Соларис”, „Огледало”„Сталкер”, „Носталгия”… И последният му филм е „Жертвоприношение”. Успява да го завърши въпреки диагнозата „рак на белите дробове”. Въпреки лечението в Париж, Тарковски не може да да победи болестта и си тръгва на 29.12.1987 г., но „Жертвоприношение” вече го е направило призьор на още една награда на журито от фестивала в Кан.
На сниманата площадка на “Жертвоприношение”
Небесният кинотеатър приема още един велик режисьор, там работата му е гарантирана – свободна и без цензура. Зеленоокият Бог от иконите на Андрей Рубльов върти на старата киномашина лентите на Андрей Тарковски и цялото небесно войнство ръкопляска. А ние, човечеството, седим в Зоната и чакаме своя сталкер.
Честит 85-и рожден ден, Андрей Арсениевич, аплодисменти!
Маргарита Петкова
AFISH.BG
