… И видя една сутрин Адам пред себе си жена, облечена в одежди от слънце — и диадема от смарагд на челото й. А върху диадемата пишеше: Тайна.
И трепна в буря сърцето на човека. И той не смогна да каже нищо: очите му бяха слепи от блясъка й, а умът му не можеше да разбере буквите върху нейната диадема. Защото човекът не познаваше още знаците и не знаеше смисъла на начъртанията.
Тогава жената пристъпи н каза:
„Аз съм Ева. Който не мине през мене, не ще стигне до бога. Затова моят творец ме нарече майка на живите.“
И възрадва се Адам, сърцето му се стопли, а на лицето му изгря усмивка.
А един ден, когато бе горещо и Ева пиеше вода от извора, Сатанаил мина през Едема. Наведена над кладенеца, Ева пиеше.
И желание заигра в сърцето му, желанието роди страст, а страстта — копнеж. И закопня пръв път по жена Сатанаил.
Когато една сутрин Ева спеше под сянката на голям кедър, Сатанаил първица съзря, че тя е хубава. Защото копнееше по нея, но отбягваше да гледа тялото й. И сега я видя, Устните й се червенееха, а веждите засенчваха с теменужен мрак очите й.
— Тя е хубава! — рече Сатанаил.
И той я пожела.
А когато Ева се събуди, Сатанаил й подаде съдина със сок от кимион и семена от мандрагори.
И засмя се жената, като насъне се засмя тя, затвори очи — и в шемет изпи напитката. А питието бе топло, благоуханно и възбудително.
И щом го изпи, Ева пламна, очите й станаха влажни, а взорът й се премрежи, като поглед на безумен човек. Тя не можа да сдържи своята плът — и пръв път позна, че е жена…
И отдаде се тогава на Сатанаиля.
Тя му се отдаде дръзко и без свян, както се отдава жена, която е познала много мъже. И когато Сатанаил я остави, тя се още гърчеше в тръпките на своята неутолена страст — и още го викаше с поглед, и още помнеше бурното безумие на мъжките ръце…
А след греха Сатанаил се усети слаб и не можеше да сътвори нищо. Помрачиха се очите му — и видя Ева, че той страда.
На лицето му се изписа непознат копнеж, тъга по нещо ново и незнайно притисна душата му -и не погледна вече той жената с око на пожелание,
А Ева се мъчеше, че я е отхвърлил Сатанаил. Защото бе силен и погледът му беше слънце, а целувката му пареше като жив въглен.
И роди Ева близнаци от него — момчето нарече Каин, което значи син на желание, а момичето – Каломаин, което ще рече дъщеря на хубост.
И те бяха хубави.
…
… А Ева плачеше по любовта на Сатаиаиля, но не можа да я възвърне. И съзря я веднъж Адам, когато се къпеше в потока на Едема. Слънцето я миеше с лъчите си, по нейната снага изгряваше свенлива радост, че я гледа мъж, а очите и пиеха светлината на росен ден.
И възпали в душата му пожелание погледът на жената, която не бе още видял гола.
А Ева умееше да се смее и да прегръща — и Адам простря към нея треперливи ръце.
…Но скърбеше Ева по ласките на Сатанаиля, та не намери никъде утеха. Защото Сатанаил я гледаше дълбоко и тя виждаше цялата си душа, отразена в пламъка на неговите очи.
И плачеше Ева — и всуе търсеше разтуха при Адама.
Но ето, Адам я позна — и роди Ева от него син.
И нарече го Евел, което значи Ридание.
Защото в ридания го зачена и в ридания го роди.
© Николай Райнов, „Богомилски легенди”, 1938
AFISH.BG
