Защото никога не съм те лъгала.
Никога не съм се правела на нещо различно от това, което съм. Никога не съм отговаряла уклончиво на въпросите ти. Никога не съм казвала нещо, което не мисля. Бях винаги честна с теб, за всичко. Никога не съм ти давала поводи да се съмняваш в мен.
Защото никога не съм те подвеждала.
Никога не съм ти обещавала нещо, което нямах намерение да изпълня. Никога не говорех за бъдещето, ако не го виждах. Никога не си играех игрички с теб. Ти знаеше, че думите винаги отговарят на действията ми. И че можеш да разчиташ на мен.
Защото винаги бях там, когато се нуждаеше от мен.
Бях на телефона, когато имаше нужда да с говорим до късно през нощта. Бях на служебните партита, когато искаше да ти правя компания. Бях насреща, когато имаше нужда да ми разкажеш за поредното сдърпване с вашите. Бях там, когато беше отчаян и имаше нужда да повдигна духа ти. Бях там, когато ти беше скучно и имаше нужда да се разнообразиш.
Защото те карах да се смееш.
Аз връщах детето в теб. Карах очите ти да се смеят. Карах те да се смееш с мен. И на мен. А аз се смеех с теб. Дори когато бях тъжна, аз се смеех с теб.
Защото те разбирах.
Четях какво казваха очите ти. Четях какво казваше тялото ти. Разбирах те, без да говориш. Разбирах кога си напрегнат и кога си спокоен, кога искаш да си починеш и кога – да се забавляваш. Разбирах, когато имаше нужда да останеш насаме със себе си. Разбирах те и не исках обяснения.
Защото бях твоето островче на спасението.
Аз бях твоето убежище в този объркан свят. Аз бях миличкият смс в средата на напрегнатия ти работен ден. Аз бях сутрешното окуражително обаждане преди важна среща. Аз бях рамото, на което можеше да се облегнеш, когато се чувстваше слаб. Прегръдките, в които да заровиш главата си, когато ти се искаше да се скриеш от всички.
Защото ти прощавах.
Прощавах ти нехайството, егоизма, това, че се изолираше от мен, прощавах ти тежките думи и случаите, в които отказваше да ме разбереш. Прощавах ти нещата, за които не съжаляваше. Прощавах ти за нещата, които не правеше, а можеше,… но просто не искаше. Прощавах ти наистина.
Защото те приемах.
Приемах те такъв, какъвто си. Защото виждах в теб друг човек. Такъв, какъвто дори самият ти не виждаше, когато се поглеждаше в огледалото. Приемах мрака в теб, приемах неочакваната смяна на настроенията ти, приемах слабостите и неувереността ти. Приемах те изцяло.
Защото продължих.
Вече не съм в ръцете ти. Вече не можеш да ме докоснеш. Не можеш да ми се обадиш по средата на нощта, не можеш да ме заведеш на кино, не можеш да говориш с мен, когато имаш проблем, не можеш да разчиташ на мен да събирам парченцата ти. Липсвам ти, защото знаеш, че ще открия някой по-добър.
Защото тя не е като мен.
Тя не те усеща, както те усещах аз. Тя не те кара да говориш за нещата, които наистина ти тежат. Тя не знае как да те утеши. Тя не знае как да те накара да се смееш истински. Не знае как да се грижи за теб така, както го правех аз. И какво искаш да бъдеш обгрижван. Липсвам ти, защото най-накрая осъзна колко много те обичах и те боли от мисълта, че вероятно никой няма да те обича така, както те обичах аз.
© Превод: Мариана Стракова, „Всички думи, които трябваше да кажа“
AFISH.BG
