Работи като преводач от японски и английски, превежда произведения на Юкио Мишима, Кенджи Маруяма, Кобо Абе, Малкълм Бредбъри, Питър Устинов и други. Пише литературно-критически статии и монографията „Писателят и самоубийството“ (1999). Заместник-главен редактор на сп. „Иностранная литература“ (до 2000 г.), главен редактор на 20-томната „Антология на японската литература“, председател на управителния съвет на мегапроекта „Пушкинска библиотека“.
През 1998 г. започва да публикува историко-криминалните си повести от серията за приключенията на Ераст Фандорин. Следват поредиците „Приключенията на сестра Пелагия“ и „Приключенията на магистъра“. Критиката нарича произведенията му „масова литература за интелектуалци“ и „интелектуални бестселъри“. Наред със занимателния сюжет, книгите на Акунин радват почитателите си със стил, заимстван от класиците на руската литература от XIX век, с алюзии и цитати от класически произведения на световната литература, в това число и криминалната.
“Турски гамбит”
През 2000 г. Акунин е обявен за писател на годината в Русия; получава наградата „Антибукър“ за романа си „Коронация“. Номиниран е за местния „Букъ” през 2000 г. и за наградата на Асоциацията на британските писатели на криминални романи „Златни и сребърни ками“ през 2003 г. за „Азазел“. Тиражите на книгите му в Русия надхвърлят 10 милиона екземпляра. Произведенията му са преведени на български, английски, немски, френски, италиански, японски и други езици.
По творбите на Акунин са създадени филмите „Азазел“, „Турски гамбит“, чието действие се развива в България през Руско-турската война (1877-1878), и „Статски съветник“.
“Турски гамбит”
Предлагаме на вашето внимание откъс от романа „Турски гамбит” на Борис Акунин:
„Пътят от Петербург до Букурещ мина на един дъх и дори комфортно, бързият влак (два първокласни вагона и десет платформи с оръдия) докара Варя до столицата на Княжество Румъния за три дни. Офицерите и военните чиновници, потеглили към театъра на бойните действия, само дето не се избиха за кафявите очи на късо подстриганата девойка, която пушеше папироси и по принцип не даваше да й целуват ръка. На всяка гара й се носеха букети и кошнички с ягоди. Букетите тя ги хвърляше през прозореца, защото букетите са пошлост и отживелица, а скоро взе да отказва и ягодите, от които започна да се изприщва. Пътуването беше весело и приятно, макар в умствено и идейно отношение кавалерите да бяха чисти инфузории. Вярно, един корнет беше чел Ламартин, дори бе чувал за Шопенхауер, ухажваше я по-фино от останалите, но Варя най-приятелски му обясни, че отива при годеника си, след което държанието му стана безукорно. А си го биваше корнета, приличаше на Лермонтов. Както и да е, да е жив и здрав.
Вторият етап от пътешествието също мина по мед и масло. От Букурещ до Турну Мъгуреле имаше дилижанс. Вярно, здравата я раздруса и се нагълта с прах, затова пък целта беше вече на две крачки — според слуховете главната квартира на Дунавската армия се разполагаше на отсрещния бряг, край село Царевци.
Предстоеше да осъществи последната, най-отговорната част от разработения още в Петербург План (мислено Варя го наричаше тъкмо така — План, с главно „П“). Снощи бе прекосила Дунава с лодка малко над Зимница, където само преди две седмици героичната 14-а дивизия на генерал Драгомиров бе форсирала непреодолимата водна преграда. Оттук насетне започваше зоната на бойните действия и малко да се заплеснеш — край, казашки дозори, които непрекъснато шареха по пътищата, моментално ще те спипат и докато се усетиш, ще те натирят обратно в Букурещ. Изобретателната Варя обаче беше предвидила всичко това и бе взела съответните мерки.
За късмет в българското село, разположено на южния бряг на Дунава, имаше ханче. И пак късмет — ханджията поназнайваше руски и обеща само за пет рубли да й намери сигурен водач. А Варя си купи едни широки шаячни гащи, викаха им потури, риза, цървули, елек, някакъв идиотски калпак, преоблече се, и европейската госпожица моментално се превърна в слабичък български момчурляк. Който не би трябвало да буди подозрения у дозорите. Но за всеки случай нарочно се спазари за по-обиколен път, че да не срещат военни колони и да влязат в Царевци не от север, а от юг. Там, в главната квартира на армията, беше Петя Яблоков, Вариният… впрочем не много ясно какъв. Годеник? Приятел? Мъж? Да го наречем така: бивш мъж и бъдещ годеник. И приятел, разбира се.”
© Превод от руски: Владимир Венцелов
AFISH.BG