Хауптман е роден на 15 ноември 1862 г. в семейство на гостилничар в Бад Залцбрун, Силезия. Баща му е собственик на ресторант, но дедите му са тъкачи. Недоволството му от пруския модел на обучение и честите заболявания стават причина за посредствени успехи в училището и до повтаряне на един от класовете. След завършване на гимназия Хауптман се установява в имението на един от чичовците си в Силезия, където получава солидно аграрно образование.
Снимка на младия Хауптман с автограф
На 28 години се записва да следва скулптура в Кралската академия на изкуствата в Бреслау (днес Вроцлав), откъдето още на следващата година е изключен поради незадоволително поведение и слаби резултати. След нов, също така краткотраен и неуспешен опит да продължи следването си в същия град, Хауптман учи за кратко философия в университета в Йена, където слуша лекциите на бележития биолог Хегел. Последният му опит в попрището на художник е осъществен с финансовата подкрепа на бъдещата му съпруга Мари, чиято сестра е омъжена за брат му Карл: Хауптман заминава заедно с брат си за Рим (1884), където двамата наемат ателие. След като монументалната му скулптура „Германски воин“ се срутва (поради грешка в статиката ѝ), той окончателно се отказва от идеята да бъде художник.
С втората си съпруга Маргарет
Щом завършва образованието си, Герхард Хауптман се отдава изцяло на литературата. През 1885 г. Хауптман се жени за Мари Тинеман, дъщеря на едър земевладелец. С това решава финансовите си затруднения и оттук нататък може да работи като писател на свободна практика. Премества се да живее в Берлин, където поддържа контакти с редица известни личности. Първата драма, с която Хаутпман се налага на немска сцена, е „Пред изгрев слънце“ (1889). Представянето на драмата в театър „Свободна зона“ е цяло събитие в Германия. Премиерата означава победа за новатора-драматург. Втората пиеса на Хаутпман е „Празник на примирението“ (1890), а следващата е „Самотни хора“ (1891).
Една от най-забележителните драми на Хаутпман е „Тъкачите“ (1893), където той изобразява глада и бунта на работниците. Драмата е в пет действия и прави впечатление големият брой действащи лица в нея. Почти едновременно с „Тъкачите“ Хаутпман поставя на сцената комедията „Бобровата шуба“ (1893).
През 1894 г. излиза драмата му „Възнесението на Ханеле“.
Маргарет и Герхард Хауптман с малкия Руджиеро Ричи
През втората половина на 1890-те години и началото на 20 век Хаутпман пише драми, които разкриват как развитието му клони ту към реализма, ту към символизма. Към първата група спадат социално-реалистичните драми „Коларят Хеншел“ (1893), „Михаел Крамер“ (1900), „Плъхове“ (1911) и др. От втората група най-голям интерес предизвиква драмата „Потъналата камбана“(1896), която може да се нарече драма-приказка. Произведенията му писани по време и след Първата световна война са изпълнени с тревога, смут, страдание, песимизъм – „Зимна балада“ (1917), „Островът на великата майка“ (1924) и др. Последната му реалистична драма е „Пред залез слънце“ (1932).
През 1912 г. Герхарт Хауптман получава Нобелова награда за литература.
В началото на XX век той е сред най-известните немски писатели, като след Първата световна война му е предложена кандидатура за райхспрезидент, която Хауптман отказва.
Пиесите му се играят не само в Германия, но и на всички театрални сцени и до днес.
Скулпторът Арно Брекер вае бюст на Хауптман в ателието си, 1942
AFISH.BG ви предлага няколко мисли на Герхард Хауптман за човека и изкуството:
*
Който се заблуждава по-дълбоко, той става по-дълбоко мъдър.
.***
Едничко чувството на окото е сторило за съзнанието повече, отколкото всички останали.
*
Да не може човек да мечтае, би значело (тъй както сме създадени): да не може да мисли – ни история, ни сказания; нито бъдеще, нито минало! Ами що би било тогава настоящето?
*
Изкуството прави човека справедлив.
*
В изкуството има само едно необятно настояще за живия: то се простира от гробниците на Египет и Вавилон, та стига чак до нас.
*
Една драма трябва сама да се движи, не да бъде подтиквана от поета. Източникът на това движение трябва да бъде скрит за всички, както източника на живота.
*
Човекът никога не се успокоява напълно по отношение на околните. Душевното спокойствие е несоциално, трябва да го държим в тайна. Може да го получим само само от себе си и в себе си. Всеки други трябва, дори и да не иска, да го наруши.
*
Колкото гласове подкрепят някоя заблуда, толкова по-силна става тя, толкова по-опустошителна навлиза в пределите на истината, чието име присвоява.
AFISH.BG
