“Мотрисите на трамвай №5 бяха много дълги и много високи – три-четири стъпала трябваше да изкачим, за да влезем. Отвън те ми изглеждаха сериозни, заплашителни, тежки. А вътре всичко беше от лъскаво дърво и лъхаше на здравина. Вторият вагон не беше интересен. Докато малкото вагонче отзад подскачаше и дрънчеше. Във всеки вагон имаше кондуктор с чанта от дебела кожа през рамо. Качването ставаше само от задната врата. Кондукторът продаваше билети с различни цени и различни цветове. Със специални клещи дупчеше продадените билети по два пъти – върху датата и върху часа. И с напевна интонация извикваше името на спирката, на която спираме и на спирката, която следва. И от многото повтаряния и понеже им е омръзвало, всички кондуктори странно извиваха гласове.
Трамваите бяха зелени, с плъзгащи се входни врати, две предни и две задни, които се затваряха и отваряха с ръка, а пред вратите имаше стъпала, а от двете им страни – по две дълги отвесни месингови тръби – дръжки. Вратите ги затваряха само ако е много студено. За момчетата беше позорно, ако не умееха да се качват и слизат по време на движение. И аз умеех, когато пораснах. Е, не при най-голяма скорост, разбира се. Хващаш се за дръжките с две ръце, тичаш известно време с трамвая и тогава скачаш върху стъпалото. А като слизаш в движение, известно време след като си скочил, трябва да тичаш хванат за дръжките и тогава да се пуснеш. Някои можеха да слизат в движение, без да се хващат. И аз можех, но само при бавна скорост. Имаше момчета, които се возеха отзад, стъпили на единствения буфер, хванати за външните рамки на прозорците. Имаше и които се возеха отвън на стъпалата на затворените две врати от лявата страна. За да пътуват без билети. И аз се престрашавах понякога. Тогава трябваше да си силно притиснат до вратата, за да не те удари идващия насреща трамвай. А имаше и които се возеха между вагоните. Аз – никога.
Понякога навалицата беше огромна, трамваите пътуваха претъпкани, вратите оставаха отворени и по стъпалата висяха гроздове от хора, хванати за месинговите дръжки. И аз съм се возил така на един крак, стиснал с две ръце едната дръжка.
Почти всяка неделя отивахме с трамвай на Витоша – сестра ми, майка ми, баща ми и аз. На “Света Неделя” (на този площад също му казваха “Свети Крал”, не знам защо) имаше огромна покрита спирка, като гара, цялата остъклена, вътре с прегради, между които се виеше опашката от пътници. И отвън имаше прегради. Опашката в неделя ставаше много дълга. Заради нас със сестра ми се качвахме винаги на третия, последния вагон, най-малкия, защото само на него всички прозорци лятно време ги махаха, вятърът духаше отвсякъде и ние искахме да сме в него. Понякога третият вагон беше инакъв, специален, летен, целият дървен без външни стени – скамейки по ширина на вагона и дървени стъпала по цялата му дължина и до всяка пейка се качваш направо – вагонът няма нито една врата. За да не паднеш, между облегалките на скамейките от двете страни се закопчаваха едни синджири. Всички семейства с деца тичаха към този вагон.”
© Ицхак Финци, „Трамваите”
© Творческо обединение „Филизи 33”
AFISH.BG
