* * *
На М. Б.
Прегърнал тия нежни рамена,
видях зад тях подредбата позната,
стената, цяла в бяла светлина
и масичката, със стената слята.
Бе лампата под ниския таван
за мебелите вехти твърде ярка;
с протрита кожа древният диван –
кафяв преди, лъщеше с жълти шарки.
Покривка проста, восъчен паркет,
пейзажче прашно, печка окадена;
и само посивелият бюфет
изглеждаше ми вещ одушевена.
Но пеперудка трепна в полет вял
и подир нея взорът ми се спусна.
И ако призрак тука е живял,
той е напуснал тоя дом. Напуснал.
С дъщеря си Анна, кръстена на Ахматова
***
Замини, замини, замини,
колко малко от теб ще остане:
пълна чаша със смъртни злини –
глад и горест, и слънце, и рани!
За какво ми е тая любов?
Ще изпия и нейните грешки
като зъл и студен послеслов –
в Казахстан е ужасно горещо.
По-далечна от мисъл, от плен –
неразбрана, нещастна, разлята,
заминавай си с влака от мен
при великите твои познати.
Първи път,
стотен път,
час след час
осъзнавам – и все по-дълбоко,
че животът на всеки от нас
е една неизменна посока;
че сме същите всеки жив миг,
че от себе си бягаме с влака
и затихваме тук като вик,
и се губим завинаги в мрака.
С баща си
POSTSCRIPTUM
Което беше някога за мен
присъствието ти, уви, не беше
и моето присъствие за теб.
В тревясалия пущинак сега
за кой ли път
аз меден грош подхвърлям
към космоса с надежда, че поне
веднъж отново ще ни срещне тука.
За жалост, който не умее сам
със себе си живота да изпълва,
ще трябва примирено да върти
нащърбения диск на телефона –
като на спиритически сеанс,
а призрачното ехо ще отвръща
„заето” непрекъснато в нощта.
ЕЛЕГИЯ
На М. Б.
Все същата е тая кръчма, мила.
Все същият боклук краси стените;
Цените – същи, виното и то
е същото – ни по-добро, ни лошо.
Прогрес не виждам. И добре, че няма.
Пилотът – оня с пощата, седи
и като паднал ангел жули водка.
А аз по памет още се вълнувам
от твоята цигулка. В мрака бял
спят покривите. И снегът е девствен.
Защо ме лъга? Моят беден слух
ни истината, ни лъжата чува,
а иска нови думи – те без теб
безпомощни да са и да са чужди,
ала гласа ти щом ги изрече,
да зазвучат като преди могъщо.
***
Разбира се, че с половин уста
простих се с теб на прага в изнемога.
Градът не трепна, нито в теб страстта
се разрида от шепота ми.
Сбогом!
По стълбата, през рядката тъма,
през крайните квартали – у дома
се връщам, свил се в нощната прохлада.
Ти няма да си много дни сама,
а болката по мен не е преграда.
Отпред е мракът. Мяркат се отзад
алеята, реката… Вече чужди,
не си щастлива ти, ни аз – злорад.
И сме достъпни, но не сме си нужни.
© Превод от руски: Иван Есенски
AFISH.BG
