Художникът посвещава повече от четири десетилетия на културното строителство в България
Двадесет и пет годишният чешки живописец и педагог, който твори българска живопис, пристига през 1881 г. в Пловдив, по покана на правителството на Източна Румелия. В средата на Петко Славейков, Константин Величков, Захари Стоянов, Иван Вазов и много др. патриоти, Мърквичка развива своята дейност като художник, преподавател и организатор на бъдещото българско изобразително изкуство.
Периодът на първото десетилетие след Освобождението е време, за което Иван Вазов казва: „Нямаше нищо, трябваше всичко.” Борбата за Съединението е в разгара си и Пловдив е превърнат в културен и социален център.
Преди да дойде в България, Мърквичка рисува портрети в духа на мюнхенската академична живопис, в тъмен колорит и гладка фактура, с фина мазка: „Майка ми”/1880/, „Баща ми”/1880/ и др.
През есента на 1881 г. той започва работа като учител по рисуване в пловдивската гимназия „Александър І”. До идването му, преподавател бил грък – непрофесионален художник, който карал учениците да копират рисунки със съмнителна художествена стойност. Мърквичка има неоценими заслуги за въвеждането и овладяването на рисуването, в учебните програми на българското училище.
Скоро след назначаването си, той въвежда обучение по рисуване и за момичетата, нещо, което според негови думи, е било непознато за тогавашните времена, даже в Германия. Обучението му има доста академичен характер – рисува се по гипсови модели и от натура.
През 1886 г. прави първата си самостоятелна изложба, а после още две, съвместно с колегата си от гимназията Антон Митов. В Пловдив Мърквичка създава и първите си композиции с маслени бои: “Пловдивски пазар” (1883), “Сакаджии” 1887), “Пловдивски пазар” (1888), както и портретите. “Д-р П. Данчев” (1883), “Йеник сред череши” (1887) и др. През 1885 г. Източна Румелия се присъединява към България, а четири години по-късно Мърквичка се мести в София. Тук той намира приятелите си от Пловдив, които са ключови фигури в България и заедно развиват активна обществена дейност. Създава някои от най-значителните си творби в областта на селския битов жанр – двата варианта на “Ръченица” (1894 и 1906 ), двата варианта на “Задушница” (1895 и 1899).
Мърквичка участва в развитието на почти всички живописни жанрове – битов селски жанр, портретен, исторически, пейзажен, натюрморт.. Той е също активен илюстратор, рисува монументална живопис със светски и религиозен характер в България и чужбина.
Заедно с Антон Митов участва в стенописната украса на храм-паметник “Ал. Невски” в София (1912). Мърквичка е автор на стенописните композиции: “Изкушението на Христос на планината”, “Христос между книжниците и фарисеите в храма”.
От кратката му автобиография на чешки език научаваме любопитни факти, свързани с народопсихологията на българина от миналото. „Не беше възможно да се намери човек да позира”, – спомня си художникът за първите години след пристигането си в България, като учител по рисуване в Пловдив през 1881 г. Предразсъдъците и суеверието за вещаещо гибел „зазиждане” са били сериозна пречка за създаването на студийни рисунки, дори на леки наброски не само на хора, но и на животни. А без тях не е било възможно да се създаде живописна композиция, отразяваща реалистично нашия патриархален бит, обичаи и носии – тема, на която Мърквичка посвещава повече от половината си творчество. „Вървях ли по улицата, – разказва той, – често се спирах скрит някой да не ме види и рисувах интересен сюжет. Случи ми се да рисувам магаре: щом неговият стопанин ме видя, веднага го отведе, да не го урочасам.”
След повече от четири десетилетия, посветени на културното строителство в България, художникът се завръща в свободната си родина, но прекарва ежегодно по 3-4 месеца в България, където рисува композиции из българския живот и започва да се подписва с български букви – Иван Мърквичка, както остава завинаги в историята и в народната памет.
AFISH.BG
