ВЯТЪРЪТ
Бедните риболовци бдят. Ще ги споходи вятърът. Те трябва да знаят неговото име, да узнаят силата, трайността и посоката му. И да дочакат с трепет неговите изненадващи пристъпи.
Вятърът е къс от живота им. Подобно неотменна съдба, той простира своята власт над съществуването им. А само над бедните риболовци ли има власт вятърът – или над хиляди, над милиони, над света?..
Вятърът – пролетният топъл вятър, който с тихия пролетен дъжд е предвестник на светло възраждане, когато природата и людете ще заживеят нов живот – той е благодатният развигор, който пробужда гората от зимния сън, за да я дари със зеленобагрено рухо.
Вятърът – студеният есенник, който брули листата, загинали от мраз и зли мъгли, за да ги отнесе в гроба, дето цари безкрайна зима.
Вятърът, който навлиза през прозорците на полусрутената хижа, за да напомни за глада и студа – двете вещици, които така зловещо хлопат с костеливите си ръце.
Вятърът, който с крилата на мощен орел прехвърква до най-високите планински върхове и пълзи по заледените чукари, и държи буден пазача, бдящ безсънен в планинската хижа.
Вятърът, който с помислите на злодеец раздрусва желязното тяло на кораба – този самотен бродник по синята водна пустиня, готов за борбата и изпитанията на най-злата участ – бурята.
Вятърът, тази невидима сила, която прорязва долини и планини, пустини и морета – и долита като поздрав от Твореца.
Вятърът – горещата опожаряваща стихия, която залива жълтата пустиня- мъртвите пясъци на далечния юг и, подобно разпалена лава, всява ужас и гнети със смъртен страх изморените камилари…
Какъв е неговият лик? – Дали е буйногрив кон или крилат змей, летящ без умора по всички земни и водни простори – всякога мощен, всякога бърз, без пречки, без страх; навсякъде приет, очакван като гост, почитан като всесилна стихия – подобно вечен бог, роден преди всички векове?
Странен музикант, той свири с дяволска тръба: не свири, а бучи в гората – тъмната, вековната гора. А после се покатерва на стометровата кула, където е пазачът на замъка – както е било в старите години, както е в приказките…
Идва и при мен. Нарушава моята самота. Става ми приятел. Носи ми поздрав от родния кът. С него долита дъха на всичките цветя, които красят местата на моите детски игри и градината на бащината къща… Съзерцавам го, проучвам го. Става ми любим. Ведно с морето и дъжда, вятърътъ става съдба в поемата на живота ми…
Съюзник на деня и нощта, сбрал в своя лик усмивката на радостта и студените черти на скръбта, той се представя в мрак и светлина – и най-подир, като една симфония, в която кънтят звуците в цялата природа, залива времето и живота. Отражение на живия живот, словесното изкуство превъплъщава симфонията на вятъра.
Плът и кръв от живота, който е неспирно рушене и градене, вятърът е движение. Той е любим на всички, които ненавиждат покоя и смъртта.
Да прогоним вятъра, не значи ли да прогоним живота, да смразим природата, която би умряла в тишината на един грозен покой?
Вятърът е победил стихиите. Надвишил ги, той властвува над всички, той властвува и над най-великата измежду тях: властвува над морето.
Природата е великанска лира – нейните струни, докосвани от пръстите на вятъра-великият, божественият свирач, пеят хвалебствие на безграничното могъщество.
Да бъде благословен вятърът и неговата мощ, вятърът, който раздухва праха по кръстопътищата, руши тежките планински скали, блъска по големите постройки на човека, прелетява над безкръстните гробове на юнаците и следва своя безначален път.
Привет на вятъра, който разлюлява тая нощ на кипариса клончето, което хлопа по прозореца на стаята ми, като ръка на любима девица, която ми спомня за неосъществен живот, която напразно зове една любов, угаснала завсякога!
Вечна слава на вятъра, който в друга нощ ще дойде пак, за да вземе на бързолетните си крила душата ми, за да я понесе над всички земи и морета.
Така ще се изпълни моят огнен блян: да скитам, да скитам безспир и навсякъде – както скита той – стихийният, всемощният вятър!…
© Крум Кънчев
ОЩЕ ИДЕ ВЯТЪР
Както страдаме от грипове
и целуваме от скука –
иде вятър. И напипва
във живота ни пролука.
Както вярваме във слухове
и навиваме обиди –
въздух в стаите избухва.
Иде вятър! Още иде…
Сепнато от сладък спазъм,
вдига времето камшика.
Песента, която пазим,
вятър ще я тананика.
Диша ласкаво злодеят.
Няма прошка и защита.
И косите ми се веят.
И душата ми отлита.
© Калин Донков
AFISH.BG
