ДО ДРУГАТА ТРЕВА
До другата трева на мартеница ахнала
довиждане и всичко хубаво на всичко.
Дошъл е вятъра до края на гората,
разплетени са шепа паяци жестоки,
развързани са девет клони удушвачи,
а другите остават, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.
До сто години дишах, до сто и петдесет,
но леко съм тъгувал, почти не съм горял,
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал,
и колко съм бил верен, неверен и еднакъв?
Остава много нещо, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.
Средречна песъчинка, светило на небето,
нахапана малина, ужилена забрадка,
начукан боб разсеян и лодка за морето,
и радио в ухото на тъжния съсед,
до другата трева довиждане и всичко.
(Ти падаш върху мене, черго, изтъкана
от януарски облак и вятър, свирил в лед
и всичко пак си идва, но ме заобикаля)
до другата трева,
до другата трева.
ВЯТЪР ИДЕ И АЗ ТЕ ОБИЧАМ
Вятър иде и аз те обичам,
изгрев вдига ръка, залез вехне,
облак съхне и аз те обичам.
Ти, прашинка слънчасала, капка,
от брадата на цигла паднала,
буква в ситно писмо на приятел,
устна момина, мамина мъка.
Бял-бял дядо седи на калпака си –
три балкана е мечки пресрещнал,
три балкана е мечки одрал,
да ръмжи на главата му рошава
в тия вечни войни с поганци.
Риба-янтърка лази към Дунава,
гдето, глътнали мрежите, рибите
думат трийсет и три езика.
Златобрада коза се възкачва
по реброто на Мусала
и се блъскат в рогата й облаци,
пощурели да палят морето…
Вятър иде и аз те обичам,
облак съхне и аз те обичам,
разпилявам се зарад тласъка
в езерата ти – сън под дланта ми,
зарад вимето на тревата ти
– и петлите по жарките покриви,
и комините, изпошарили
с дълги поздрави небесата ти.
Вятър иде и аз те обичам,
облак съхне и аз те обичам,
като легна – прегръщам те цялата,
ти, прашинка, в окото ми влезнала
за сълза,
и слънце от пътя ми.
© Биньо Иванов
AFISH.BG
