Удостоен е от читателите с три награди Хюго, а от колегите си с една награда Небюла и е третият получил Мемориална награда Гранд Мастър на името на Деймън Найт от Организацията на авторите на научна фантастика и фентъзи на Америка през 1977 г.
Често срещана е идеята, че няма минало, към което да се върне пътешественикът във времето. Вместо това светът ни се движи паралелно с времевия поток и да отидеш в различно време означава да отидеш в друг свят. Затова в „Градът“ Земята е завладяна от мравки и кучетата и малкото останали хора се спасяват в други светове във времевия поток. В „Пръстен около слънцето“ преследваните паранормални избягват на други Земи, които, ако можеха да бъдат видени едновременно, щяха да са на различна точка от орбитата си, от където идва и заглавието. Във „Времето е най-простото нещо“ паранормал избягва от тълпа като се връща назад във времето, за да разбере, че миналото е място, където няма нищо живо и има само неодушевени предмети.
Пътуването във времето играе важна роля в изкусно изградения роман „Отново и отново“. Отдавна изгубен космически пътешественик се завръща със съобщение, което е с научно-фантастично съдържание, но все пак с религиозен тон. Той корабокрушира на планета, където е подхранван от неосезаеми двойници – духове? души? – които съпътстват всяко съзнателно същество през живота му. Обърканите му наблюдения са присвоени от религиозни фракции и се стига до схизма, която заплашва да прерасне във война на Земята.
“Наследството на звездите”
Интелигентността, лоялността и приятелството, съществуването на Господ и душите, неочакваните ползи и вреди от изобретенията и предметите като продължение на човечеството и още въпроси са изследвани от Саймъковите роботи, които той използва като „заместители на хората“. Роботите му са приятни механични хора, но преобразени по невероятен начин. Когато достигат интелигентността, роботите започват да се занимават с въпроси като „Защо сме тук?“ и „Имат ли роботите души?“. Примери са верният иконом Дженкинс в „Градът“, религиозния робот Йезекил в „Изборът на боговете“, роботите-граничари в „Специална доставка“ и „Наследството на звездите“ и приличния на монах робот в „Проект „Папа“, който търси Раят.
“Всичко живо е трева”
Интересът на Саймък към роботите отива най-далеч във „Всички капани на Земята“. 600-годишен робот е семеен адвокат спечелил името Ричард Даниел е считан за движима собственост и е въпрос на време да бъде препрограмиран и да изгуби всичките си спомени. Роботът избягва, пътува на стоп на космически кораб и минава през хиперпространството незащитен. Даниел развива способността да вижда и поправя проблемите във всичко (кораб, робот, човек) чрез телекинеза. Въпреки това все още е преследван като избягал роб. Най-накрая спира на гранична планета и намира целта си – да помага на първите заселници като доктор, слуга, колонизатор и приятел. Тук Даниел има прозрение – човешките същества са много по-умни, отколкото си мислят. Създадените от хората роботи, ако бъдат освободени, могат да станат агенти с пара-човешки способности, които директно или индиректно да помагат на човечеството. Така роботите и човекът избягват от „всички капани на Земята“.Религиозната тема е често срещана в творчеството на Саймък, но протагонистът, който търси бог в традиционния смисъл, често намира нещо по-абстрактно и нечовешко. Йезекил от „Изборът на боговете“ не може да приеме това – „Бог трябва да бъде вечен, мил стар (човешки) джентълмен с дълга бяла брада“.
Много от извънземните имат суховато, неземно чувство за хумор, а други са непреднамерено забавни чрез речта си или външния вид. Същото важи и за роботите и за кучетата. В контраст на това неговите „герои“ са кръгли нули. Протагонистите често са скучни хора, никога не са описани и нямат повторни появявания. Те разрешават проблемите чрез бъркотия и ако се влюбят в „момичето“ (което също не се описва) е случайно. Един от редакторите на Саймък възразил веднъж, че героите му са „загубеняци“, а автора отвърнал „харесвам загубеняци“.
Саймък оставя мистерията неразгадана в творбите си. „Не само, че вселената е по-странна от колкото си представяме. Тя е по-странна от колкото изобщо можем да си представим“ е фраза, погрешно приписвана на Артър Стенли Едингтън. Тя е изказана от Клифърд Саймък, фантастът, който стига до най-човешките изводи за хората:
„Често казваме “Не те обичам” когато сме луди от любов.
Често казваме “Мразя”, само за да си повярваме сами.
Често казваме “Сбогом” с надеждата да видим този човек отново.
Казваме “Тръгни си” за да не вижда никой сълзите ни.
Казваме “Никога” , макар че знаем, че това ще се случи пак.
Казваме, че вече не обичаме, когато ни е страх да си признаем чувствата.
Казваме, че сме забравили, когато мисълта за човека не ни дава мира.
Казваме, че сме изтъркали номера, когато го знаем наизуст.
Казваме “Всичко свърши”, когато всичко едва започва.
Понякога не можем да кажем “Обичам” , когато ни е страх да чуем отговора.
Молим да ни оставят сами, когато най-много се нуждаем от някого.
Надяваме се, когато нямаме никакъв шанс.
Чакаме дори когато знаем, че вече са ни забравили.
Мечтаем, знаейки, че това никога няма да се случи.”
AFISH.BG
