ТЪЖБА
на жена ми
Всичко мина. Недей се обръща
и не гледай вече назад.
Те заграбиха нашата къща,
както кучета грабят комат.
Кой помисли за нашия залък?
Стар, намусен и глух тротоар
ни посрещна със витошки камък
и с един жълтозъб талигар.
Черен кестенов клон се надвесва
като символ на сянка и глад.
Самота, пустота, неизвестност…
Не, недей се обръща назад.
Тази българска строга природа
може би ще ни връчи приют…
От нахлулата западна мода
моят стих ще остане нечут.
От поета – лирикът бездомен –
неизбежно ще се отрекат.
Като жалък безименен спомен
непристойно ще ме заличат.
За забава на хорската злоба
ще излезем от тоя въртоп,
за да взлезем двамината в гроба –
двойка жерави в земно гнездо.
© Павел Матев, „Скръбна земя”
AFISH.BG
