Самият той споделя, че за него работата приключва след оформяне на режисьорската книга. Снимачният период и монтажа са „необходимата досада“.
Заради спецификата на своето творчество, той е наречен „краля на ужаса“.
Хичкок няма нищо против да поддържа този имидж:
„Има императиви, с които режисьорът трябва да се съобразява и не без основание. Една филмова продукция изисква много пари, пари на други хора. Режисьорската съвест ми подсказва, че тази колективна вноска трябва да бъде възнаградена. Киното – това е екран, опънат пред редици столове, които трябва да се запълнят. И ако останат празни, това е вина на режисьора.”
„Никога не ходя пеш, когато мога да се возя. Всичките ми усилия се извършват от врата нагоре. Аз наблюдавам.”
„Нещата, които ме интересуват на този свят и ме правят истински щастлив, са яденето, пиенето и спането. Спя като пеленаче, пия като смок, ям като прасе. Преди няколко дни, докато се разхождахме с жена ми из Ню Йорк, зърнах отражението си в една витрини и преди да се позная, изкрещях ужасен: “Кой е този свински бут на два крака?”. Не исках да повярвам, когато тя ми отговори: “Това си ти, скъпи!”.
„Никой няма да ми повярва, ако правя други филми. Естествено, бих могъл да направя и “Пепеляшка” – разбирам от занаята, усърден съм, но ако го направя, хората веднага ще започнат да търсят трупа в каляската.”
„Пристигнах в Америка като част от културния обмен. Никой не знае какво получи Англия в замяна. Още ги е страх да го разопаковат.”
„Нищо не ме вдъхновява повече от измислянето на едно престъпление. Когато пиша сценарий, стигна ли до престъплението, си мисля щастлив: “Няма ли да е чудесно да оставя героя да умре по този начин? На това място зрителите ще изпищят от ужас!”.
Предполагам, че това се дължи на трите години учение при йезуитите. Те ме наплашиха до смърт с всякакви неща и сега аз си го връщам, като плаша другите.
Втората причина е може би фактът, че съм англичанин. Англичаните имат голямо въображение за престъплението и изпитват голямо уважение към него. Те с огромно удоволствие гледат и четат за престъпления.
Спомням си онзи чудесен процес срещу онзи чудесен Джон Кристи, който бе убил осем жени. По повод осмата жертва в съда се разигра следният диалог между съдията и подсъдимия:
– Вие ли намушкахте с нож жената в кухнята, г-н Кристи?
– Да, Ваша милост.
– Вие я убихте?
– Да, Ваша милост.
– И я изнасилихте?
– Да, Ваша милост.
– Преди, след или по време на смъртта?
… О, Англия е фантастична, що се отнася до тези неща.”
„В “Птиците” работих с 1500 врани и това ми създаде много по-малко неприятности от работата с един-единствен актьор. Винаги съм завиждал на Уолт Дисни, защото неговите герои са нарисувани на хартия и всеки път, когато не му харесват, може да ги накъса на парчета.”
„Самият аз още не съм държал пистолет или каквото и да е огнестрелно оръжие. Не знам дори какво е да си войник. Когато избухна Първата световна война, бях, слава Богу, още твърде млад. По време на Втората бях, слава Богу, твърде стар. Не съм ходил и на лов. Мога да гледам разкъсан на парчета труп, без да ми мигне окото, но не мога да понеса гледката на убита птица.
Докато снимах “Птиците”, имаше представител на дружеството за защита на животните и винаги когато той ми кажеше: “Достатъчно, г-н Хичкок, струва ми се, че птиците са уморени”, незабавно прекратявах снимките.
Ценя птиците и смятам за абсолютно справедливо тяхното отмъщение към хората в този филм. От векове те са преследвани, убивани, препарирани. Човекът ги яде или използва перата им за писане. Толкова много подлост си заслужава едно назидателно наказание.”
„Най-страшното нещо у злодеите е тяхната външна привлекателност. Как иначе щяха да спечелят доверието на жертвите си?”
„За мен идеалната главна героиня е руса дама с ледена външност, прикриваща лежащите отдолу пламенни страсти, които само постепенно се проявяват на повърхността, както вулкан, покрит със сняг, боботи дълго време, преди най-сетне да изригне. Такива жени излъчват фин, изтънчен сексапил, който ги прави още по-привлекателни.”
„Едно съобщение във вестника никога не може да има същото въздействие, както един филм. Катастрофите се случват с други хора, които не познаваме. Филмът заставя зрителя да опознае убиеца и жертвата, вследствие на което се вълнуваме за нея, защото тя вече е някой в очите ни. Всеки ден хиляди хора загиват при автомобилни злополуки. Ако починалият е ваш близък, катастрофата веднага започва да ви интересува. Ако филмът е добър, героят по време на прожекцията трябва да стане наш приятел или наш враг.”
„Аз съм най-страхливият и плашлив човек, когото сте срещали някога. Всяка вечер се заключвам в стаята си, сякаш очаквам някой побъркан тип да дойде и да ми пререже гръкляна. Страхувам се от всичко: от крадци, от полицаи, от тълпите, от тъмното и от… неделята. Освен това ме е страх от филмите ми. Не разбирам как зрителите ги издържат.”
„В заключение бих искал да се спра на филма, който никога няма да създам. Бих го нарекъл “Градът”. Бих разказал всичко, което става в един град, от изгрев слънце до настъпването на нощта. Бих се спрял на просяка, на бизнесмена, на дребния чиновник. Бих надникнал в борсата, на пазара, в театъра, на коктейлите.
Сутрин всичко е чисто, вечер всичко е гнило. Добър начин за поддържане на напрежението, нали? И ако методът на постепенно разкриване на истината не ми изневери, този филм, въпреки всичко, би бил интересен. През някой следващ живот, може би?”
„Освен това съм човеколюбив – давам на зрителите това, което искат. Забелязали ли сте, че страхът и ужасът действат на човешкото същество като милувка. Майката се навежда над тримесечното си бебе: “Бау, сега ще те изям!” Бебето се свива от страх, а после се усмихва блажено заедно с майка си.
Шестгодишно дете се люлее на люлка – то се издига все по-високо и по-високо. Защо? Защото рискът му осигурява безценното чувство на ужас, а с това и удоволствие. При всяко издигане и спускане го обхваща силен страх и след това силно удоволствие. Хората искат такова удоволствие и плащат за него.”
„На 16 години открих творчеството на Едгар Алън По. Случи се така, че първо прочетох биографията му и тъжният му живот ми направи силно впечатление. Още си спомням чувството, което ме обзе, когато прочетох “Убийството на улица Морг”. (Afish.bg запозна читателите си с този първи в света криминален разказ – б.р.)
Страхувах се, но този страх ме накара да открия нещо, което оттогава не съм забравил – страхът е емоция, която хората обичат да изпитват, когато знаят, че са в безопасност.
Естествено, потръпваш, но когато си в позната обстановка и знаеш, че това е само отзвукът на твоето въображение от прочетеното, тогава изпитваш голямо облекчение и щастие – както когато пийнеш нещо студено, след като си бил много жаден. И тогава оценяваш меката светлина на лампата и удобното кресло, в което седиш.
Винаги съм се опитвал да постигна във филмите си това, което го има в разказите на По: съвършено невероятна история се разказва с такава омагьосваща логика, че имаш усещането – същото може а се случи утре с теб. Това е ключът към идентификацията с героя – защото в крайна сметка хората се интересуват само от себе си или от истории, които могат да се случат и с тях.”
AFISH.BG
