Едва ли има човек, който не се е докоснал до неговото творчество поне от филмовите интепретации на пиесите му „Трамвай „Желание” и „Котка върху горещ ламаринен покрив”. Професионалната му кариера започва към средата на 30-те години на ХХ век и продължава до смъртта му. Много от пиесите му се приемат за класики не само на американската сцена. За творчеството си е награждаван освен с Пулицър”, с редица други отличия, сред които и с Президентския Медал на свободата, връчен му от президента Джими Картър през 1980 г.
Тенеси Уилямс има английски, уелски и хегенотски произход. Роден е в Колумбия, Мисисипи, като второ дете. Баща му е бил пътуващ търговец на обувки, който е пиел много и е отсъствал от дома. Майката е била прототип на южняшка красавица (млада жена от гордите прослойки на стария запад). Поведението ѝ било снобарско, невротично и истерично. Ранното му детство е преминало в дом на енорийски свещеник в Кларксдейл.
Имал е по-голяма сестра, Роуз, с която е бил по-близък, и по-малък брат. Единствените приятели на Уилямс като дете са били сестра му и чернокожата им бавачка, Ози. Със сестра си са били буквално неразделни. Смята се, че израстването в среда като тази, е причина за изразяването на съпричастност на драматурга към женските персонажи, които създава.
Срамежлива, нежна и склонна към емоционални сривове, до момента на психичното си разболяване, Роуз е олицетворение за много от героите в творчеството му.
Като дете Уилямс е страдал от дифтерит, който едва не го убива и практически го затваря в дома му за година. В резултат на това той останал по-слаб, отколкото баща му искал. Баща му презирал женствеността на сина си, за това майка му фокусирала вниманието си почти изцяло на Уилямс. Смята се, че драматургът е намерил вдъхновение за много от творбите си в семейството си.
Започва да получава признание още от 16-годишна възраст за есетата и стиховете, които пише, за разказите и пиесите си. Поставя си за цел да пише по една история на седмица, като работи събота и неделя, през нощта.
Майка му си спомня: „Том отиваше в стаята си с черно кафе и цигари и аз чувах тракането на пишещата машина в тихата къща. Някои сутрини, когато отивах да го събудя, го намирах прострян на леглото с дрехите, твърде уморен, за да ги свали.“
Пренатоварен, нещастен и загубил успех с писането, до 24-та си годишнина преживява нервен срив и напуска работата си. Спомените от този период и конкретен колега стават част от персонажа Стенли Ковалски в „Трамвай Желание”.
Към края на 30-те години, борейки се да реализира работата си, младият драматург се издържал чрез поредица от слугински професии (включително и особено провална работа, полагайки грижи в птицеферма извън Лос Анджелис). През 1939 г., с помощта на агента си, Одри Ууд, е награден с 1,000 $ от Фондацията Рокфелер за пиесата му „Война на Ангели”, която е представена в Бостън пред 1940, но е зле приета.
Използвайки остатъка от парите, през 1939 г. Уилямс се мести в Ню Орлиънс, за да пише за Works Progress Administration, федерално финансирана програма, започната от президента Франклин Д. Рузвелт. Програмата е създадена, за да върне хората обратно на работа и помага на много актьори, музиканти и писатели да оцелеят по време на Голямата депресия.
Наградата от Рокфелер привлича вниманието към него и Уилямс получава шестмесечен договор от „Метро Голдуин Майер“ и изкарва по 250 $ седмично.
През зимата на 1944-1945 г. „Стъклената менажерия” е успешно поставена в Чикаго, жънейки положителни рецензии. Местят я в Ню Йорк, където веднага става огромен хит, докато се поставя на Бродуей. Историята е за млад мъж, Том, сакатата му сестра Лора и обсебващата им майка Аманда, която се опитва да събере дъщеря си с госта им. Невъзможно е да се пропусне връзката между семейството на драматурга и пиесата. Елия Казан (който режисира много от големите успехи на Уилямс) казва за него: „Всичко от живота му е в пиесите му и всичко от пиесите му е в живота му.”. „Стъклената менажерия” печели наградата за най-добра пиеса за сезона.
Тенеси Уилямс и Марлон Брандо
Огромният успех на следващата му пиеса „Трамвай Желание” през 1947 г. осигурява репутацията му на велик драматург. Въпреки че е вече известен и забогатява, той е все така напрегнат и несигурен в хватката на страховете, че може да не успее да удвои успеха си. В края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век Уилямс започва да пътува с партньора си Франк Мерло и често прекарва летата в Европа. За да стимулира писането си, той се мести често в различни градове, включително Ню Йорк, Ню Орлиънс, Кий Уест, Рим, Барселона и Лондон.
Между 1948 и 1959 г. седем от пиесите му са поставени на Бродуей, между които „Люто и дим” (1948), „Татуираната роза” (1951), , „Котка върху горещ ламаринен покрив”(1955). До 1959 той печели 2 награди Пулицър и още 6 престижни отличия. Пиесите му се поставят в Ню Йорк от Хърбът Махиц.
Марлон Брандо и Вивиан Лий в “Трамвай “Желание”
Работата му достига до световните сцени в началото на 50-те, когато са екранизирани „Стъклената менажерия” и „Трамвай желание”. По-късно и други от пиесите му виждат екран: „Котка върху горещ ламаринен покрив”, „Татуираната роза”, „Нощта на игуаната”
След необикновения успех през 40-те и 50-те, 60-те и 70-те години му носят личен смут и театрални провали. Въпреки че продължава да пише всеки ден, качеството на работата му е ощетено от увеличаващо се количество алкохол и наркотични вещества, както и слаб избор на сътрудничество. Погълнат от депресията, заради смъртта на партньора му Мерло, успехът на Уилямс спада. Критиците и публиката не успяват да оценят новия стил на Уилямс и подхода му към театъра, който той развива през 60-те. Те отказват да приемат тази провокираща и различна работа от драматурга. Уилямс казва „Искам да те предупредя, Елиът, критиците ме нападат. Правят сравнения с по-ранната ми работа, но аз пиша по друг начин сега.” Уилямс до края е заинтересован от „дълбочината и източниците на човешките чувства и мотивации, различното е, че е преминал в по-дълбока и изкривена сфера, което поставя поета пред драматурга”. Най-вероятно истината е, че до края на живота си Уилямс е жизнен, креативен и експериментиращ както винаги, обаче не издържа на бавните мъчения, на които го подлагат критиците.
Уилямс остава близък със сестра си Роуз, която е диагностицирана с шизофрения като млада и е поставена на лечение. Той я посещава в лечебниците, където тя прекарва по-голямата част от зрелия си живот и се грижи за нея. Унищожителните ефекти на болестта на Роуз може би допринасят за неговия алколизъм и зависимостта му към различни комбинации от амфетамини и барбитурати.
На 25 февруари 1983 г. Уилямс е намерен мъртъв в стаята си в хотел Елисей в Ню Йорк на 71-годишна възраст. Медицинските изследвания сочат, че се е задушил с капачка от шише с капки за очи, което е използвал. По-късно се разбира, че е използвал наркотици и алкохол и това може да е допринесло за смъртта му, поради потискане на рефлексите му. Обикновено когато си слагал капки, държал капачката между зъбите си. В стаята му са намерени наркотици, включително и барбитурати.
Скарлет Йохансон в “Котка върху горещ ламаринен покрив” на “Бродуей”
Въпреки нежеланието му, по настояване на брат му, Уилямс е погребан в гробището Калвари, Сейнт Луис, Мисури. Уилямс дълго преди това е казвал на приятелите си, че иска да бъде заровен в морето, на същото място като Харт Крейн, поет, когото той възприема като едно от най-силните си влияния.
Уилямс оставя писателските си права на Южния университет в Савана, Тенеси, в чест на дядо си, Уолтър Дакин, възпитаник на университета. Фондът подкрепя поетическа програма. Но по-важното наследство, което остава за бъдещите поколения, са неговите емблематични пиеси, които не слизат от театралните сцени – най-голямото и най-истинско признание за Твореца.
Трудният и объркан живот на Тенеси Уилямс, лутането му между възходите и паденията откриваме в неговите размисли върху битието такова, каквото му се е случвало като затворник в собствената си кожа, и каквото го е пренасял на хартията:
„Единственото нещо, по-лошо от лъжеца, е лъжец, който е и лицемер”
„Защото времето е най-голямото разстояние между две места”
„Животът е само спомени, с изключение на настоящия момент, който минава толкова бързо покрай теб, че едва го усещаш”
„Когато си заобиколен от толкова много самотно живеещи хора, би било изключително егоистично да бъдеш сам”
„Трябва да не си вярваме един на друг. Това е единствената ни защита срещу предателството”
„Успехът е блокиран между концентрацията за постигането му и планирането му… Успехът е срамежлив, няма да се покаже, докато гледаш”
„Не чакай с нетърпение деня, в който ще спреш да страдаш, защото когато дойде, ще знаеш, че си мъртъв”
„Адът си ти и единственото изкупление е, когато човек остави себе си настрана и помисли дълбоко за някой друг”
„Всички сме опитни прасета в лабораторията на Бог. Човечеството е работа в развитие”
„Ентусиазмът е най-важното нещо в живота”
„Фалшът е системата, в която живеем. Алкохолът е единият изход, а смъртта – другият”
„Късметът е да вярваш, че си късметлия”
„Винаги съм разчитал на добротата на непознати”
„Винаги съм бил мотивиран от негативното. Вероятната грешка ме кара да се върна към пишещата машина още същата вечер, преди ревютата да излязат.”
AFISH.BG
