Най-тъжният петък е вик на мирозданието за нашия срам и за нашето поражение
Днес е най-тъжният петък. Навън вали и това със сигурност е подходящият начин светът да се приобщи към мъката и срама човешки. Страстната седмица си отива в тишина, каквато подобава на Бог – заради мъките, поруганията и страданията Му.
Най-тъжният петък слага край на невинност, каквато никога повече няма да се повтори. За нея ще ни напомнят единствено децата, но и те ще се лишават от нея, защото така трябва – онези, които са викали „осанна“ и „Разпни го!“ трябва да изкупят греха си чрез своите наследници.
Радостта от живота се познава чрез скръбта.
Най-тъжният петък е денят, в който разпънали на кръст невинния Исус Христос – “изтезаван за нашите беззакония и мъчен за нашите грехове е принесен в жертва за греховете на цялото човечество”. Дните преди това нямат значение. Дните след това – също, ако оставим стремежа да извадим на показ доброто у себе си. Макар и със закъснение от 2000 години.
Най-тъжният петък е генералната репетиция за Страшния съд. Щом един е поел върху плещите си греховете на цялото човечество и е намерил сили да изтърпи болката от целокупното ни безразличие, Апокалипсисът сякаш не изглежда толкова страшен. Докато нашите зеници са широко отворени за злото, а телата ни са дом за изкушенията, лудостта на цялата земя ще бъде част от собствената ни лудост. Щом сме луди да убиваме в пряк и преносен смисъл, всеки ще има за приятел един Пилат.
Разликата, обаче, ще бъде съществена: днес ние съдим Бога, а тогава Бог ще съди нас.
Най-тъжният петък е вик на мирозданието за нашия срам и за нашето поражение. Ние гоним Христос, когато не даваме залък на гладния, понеже в лицето на гладния гладува Христос. Ние гоним Христос, когато не сме край болния, понеже в негово лице боледува Христос. Във всеки страдалец страда Господ, във всеки скърбящ скърби и Господ. Единствено Той е способен на такова огромно човеколюбие, та да се въплъщава в тялото на всички гладни, болни, жадни, скърбящи, нещастни, презрени, осмени, унижени, оскърбени и прогонени. Онзи, когото разпънахме на кръста, непрестанно се отъждествява с болките и страданията ни, понеже добротата в Него е безкрайна като вселената, в която упражняваме вдишване и издишване.
Разговорният ни речник (а и тълковният) сега придават по друг смисъл на думата „страст”. Това не е противоречие, а ирония. Страстите Христови са онези, от които трябва да се поучим. Нагонът и инстинктът ни за самосъхранение отлично владеят останалите.
Небето плаче. И тъй трябва да бъде. В най-тъжния петък умира Онзи, който единствен е способен да изрече: “Отче! прости им, понеже не знаят, що правят”.
Автор: Добромир Банев
AFISH.BG
