ВЕРКИ
Рог, виола и барабанче, музициране
горе в къщата, сред горите, наесен.
Чуден изглед оттам към завоите на реката.
Все още искам да поправям света.
Ала мисля главно за тях, а те всички измряха.
И за страната им непозната.
Нейната география, казва Сведенборг, не се побира на карта.
Защото там всеки вижда света според себе си.
Стават даже и грешки, например скиталчестваш
и не знаеш, че вече отвъд си преминал.
И с мен е така, може би само сънувам горите златисти,
блясъка на реката, в която на младини плувах,
октомври на моите стихове със въздуха като вино.
Свещениците ни учеха що е спасение и осъждане.
Аз нищо не зная сега за това.
Усещах на рамото си ръката на моя Водител,
ала той не спомена за възмездие и не обеща ми награда.
Верки край Вилно, октомври 2000 г.
МОЛИТВА
Към деветдесетте вече, но още с надежда,
че ще го кажа, изразя, изтръгна от себе си.
Ако не пред хората, то пред Тебе,
който ме хранеше с мед и с пелин.
Срам ме е, защото трябва да вярвам, че си ме водил и пазил,
сякаш съм имал пред Тебе специални заслуги.
А аз приличах на тези от лагера, дето две борови клончета
на кръст връзваха и тихо се молеха нощем на нара в бараката.
Молбата на егоиста, която донесох, благоволи да изпълниш,
само и само да видя колко била е нелепа.
Ала когато от милост за другите за чудо Те молех,
мълчаха небе и земя – както винаги.
Морално съмнителен заради вярата в Тебе,
се възхищавах от тези, които не вярваха, за простодушното им упорство.
Мигар съм бил почитател на Твойто величие,
щом смятах религията за добра към слабите, какъвто самият аз бях?
Най-малко нормален от класа на отец Хомски,
аз още тогава се вглеждах във водовъртежа на Провидението.
Моите пет сетива сега полека затваряш
и ето ме стар лежа в тъмнина.
Оставен на онова, което тъй ме измъчваше,
че тичах напред и стихове съчинявах.
Прости ми вините, и истинските, и онези, въображаемите.
Убеди ме, че съм се трудил за Твоя прослава.
В часа на агонията бъди с мене като Твое страдание,
което не може света да избави от болката.
КОСТЕНУРКА
Излиза слънцето иззад мъглите досущ златисто зверче,
червенокосо и с грива от бухнали пламъци.
Ала тя не го вижда. Никога не гледа в небето.
Очите й, покрити с изпъкнали клепки,
гледат само в земята или към пода от плочки
като тука, в дома на Янек и Нела в Ментон.
Ние сме същества от високите етажи,
небесата докосват очите ни и междуоблачието.
Наблюдаваме често със снизхождение
нейните тромави ходове под столовете
и как кротко предъвква зеления лист салата.
Как само я е измислил демиургът! Между два щита
да сложи тяло на гущер, за да запази живота
от агресията на грамадните динозаври!
Не можем обаче да й кажем нищо,
когато внезапно жадно се разбързва
към обувката на Янек, а не може да знае,
че тя не е партньор за горещите й желания.
Някак засрамени наблюдаваме
щението за съвкупяване, тъй прилично на нашето,
и струйката, която полека се разтича,
докато тя застива на пода.
Общност на живите – но тъй непълна:
как да се разберат съзнание с несъзнателно?
© Превод от полски: Силвия Борисова
AFISH.BG
