124 години от рождението на пилота, който не се завърна, защото избра да остане при звездите
Антоан дьо Сент-Екзюпери се ражда на 29 юни през 1900 година в Лион, Франция. Той така и не разбира за невероятния си успех. Книгата, която се превръща в настолна за милиони по цял свят, излиза една седмица преди нейният автор да се върне на активна служба и да бъде изпратен в Южна Африка и Корсика. Но на 31 юли 1944 г. самолетът на Сент-Екзюпери изчезва над Средиземно море при разузнавателен полет до Южна Франция и писателят е обявен за “безследно изчезнал”.
За „Малкият принц“ се е говорило и изписало много. Някои дори намират, че извън контекста на високонравствена приказка, книгата е и хитро прикрито послание за самоубийство, ако се има предвид, че писателят често изразява подобни мисли и че ръкописът е завършен малко преди изчезването на Екзюпери. За него френският историк Ален Вирконделе казва: “Той не е нито ангел, нито архангел, както смятат някои. Но не е и дявол. Той просто е човек; човек, който може да бъде жесток, несправедлив, мразен, да гледа трагично на живота, но който в същото време е бил страстен, поетичен и е обичал живота.”
Неговите романи, без да са напълно автобиографични, са вдъхновени от жизнения му път на пилот. Най-значителните му литературни творби са: „Южна поща“, „Нощен полет“, „Земя на хората“ и една от най-известните и най-обичани приказки на света, загадъчна история, обожавана еднакво от деца и възрастни – „Малкият принц”.
Почитаме паметта на Антоан дьо Сент-Екзюпери с с откъс от „Малкият принц“:
— Същественото не се вижда с очи…
— Разбира се…
— То е — както с цветчето. Ако обичаш някое цветче, което се намира на някоя звезда, приятно е да гледаш нощем небето. Всички звезди са цъфнали цветя.
— Разбира се…
— То е — както бе с водата. Водата, която ти ми даде да пия, беше като музика поради чекръка и въжето… помниш ли… тя беше хубава вода.
— Разбира се…
— Нощем ти ще гледаш звездите. Там, дето живея аз, е много мъничко и затуй не мога да ти покажа де се намира моята звезда. Но тъй е по-добре. За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди… Те всички ще бъдат твои приятелки. Освен това аз ще ти направя един подарък…
Той пак се засмя.
— Ах, мило мое, мило мое, колко обичам да слушам тоя смях!
— Тъкмо това ще бъде моят подарък… както бе с водата…
— Какво искаш да кажеш?
— Хората имат звезди, които не са едни и същи. За някои, които пътуват — звездите са пътеводители. За други — те са само малки светлинки. За трети, които са учени — те са проблеми. За моя бизнесмен те бяха злато. Но всички тия звезди мълчат. А ти — ти ще имаш звезди, каквито никой друг няма…
— Какво искаш да кажеш?
— Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях — когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!
И той пак се засмя.
— И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще бъдеш доволен, че си ме познавал. Ти винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се поиска да се смееш заедно с мене. И понякога ще отваряш прозореца си ей така, само за да ти бъде приятно… И твоите приятели много ще се чудят, когато видят, че се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: „Да, звездите винаги ме карат да се смея!“ И те ще те помислят за побъркан. Аз ще ти изиграя един много лош номер…
И пак се разсмя.
— Все едно, че вместо звездите съм ти дал куп малки звънчета, които знаят да се смеят…”
© Антоан дьо Сент-Екзюпери, „Малкият принц”
© Превод от френски: Константин Константинов
AFISH.BG
