„Защото лицето не е невинно, а непривикнало. Искам да кажа непривикнало със секса, с парите, с печеленето на приятели, с въздействието върху хората, още не омърсено от калта, която човек е принуден да прегази, за да вземе това, което иска.”
” – Джо, наистина ли ме обичаш?
– Знаеш, че те обичам.
– Колко?
– За сто хиляди лири.”
„Има неща, които могат да се купят само на твърде скъпа цена.”
“Остави ни сами, бях казал аз, но кои бяхме ние? Аз и един труп, който скоро щеше да попадне в ръцете на погребалния предприемач. Аз бях по-красивият труп; още дълго време не беше нужно да ме погребват.”
“Времето танцуваше.
Времето имаше кал по подкованите си обувки.”
„Лоши жени не съществуват, понеже те са източник на живота ни.”
“Отправих поглед назад към замъка Синдрам грендж. Той беше въплащение на лошия вкус, заемаше мястото на стотици къщи…; бе дива, почти жестока изява, паметник на лакомията и егоизма на един човек, каменно осъществяване на детска мечта.”
“Когато чух от нашата спалня гласа на Сюзън, усмивката беше все още на лицето ми. Гласът и не ме стресна, както се случваше по – рано, тя често говореше, или по – скоро мърмореше насън. Но този път с ръка на бравата, я чух да говори :
– Още. Още, мили. Още.
След това чух някакъв дълбок глас, но той не говореше нищо, а също като нейния стенеше в този миг, сякаш го налегнала непоносима болка. Затаих дъх; но те не бяха чули нищо; бавно слязох долу, по килима стъпките ми не вдигаха никакъв шум, но те нямаше да ме чуят дори да бях с подковани ботуши и да вървях по нагъната ламарина.”
“- Тя е събирала гости в апартамента си в Лондон и ти си бил там, нали ? – попита Сюзън.
– Нищо не се е случило – отговорих аз.
– Увериха ме в противното – каза тя. – Не ти ли е известно, че между Уорли и Лондон има телефонна връзка ? И пощенски служби ? – Сюзън се изправи в леглото. – Не те упреквам, мили. Тя отдръпна завивката.
За миг се втренчих в голото и тяло и започнах да се събличам.
Тя стана от леглото и отиде до вратата. Сложи резето и се приближи до мене.
– Джин не е естествено руса, нали ? – попита тя. Разкопча ризата ми. Позволих й да ми помогне, после я хванах за косата и наведох главата и назад.
– Бях самотна – каза тя. – Бях самотна, Джо -Целунах я.
– Заслужаваш да бъдеш самотна – отвърнах аз.
Очите и се разтвориха широко.
– Набий ме, Джо. Заслужавам си го. Набий ме, Джо. Убий ме, ако щеш, няма да те спра, Джо. – Тя коленичи с хълцане в краката ми.
– Ще те набия – рекох аз. – Наистина ще те набия.
Никога през живота си не съм бил толкова възбуден; и никога не съм мразил толкова дълбоко.”
„— Искам да останем тук завинаги — каза тя.
— И аз искам същото, скъпа! — И наистина го исках; може би ако времето ме беше оставило на мира тогава и на онова място, аз щях да задуша дребнавото, мръсно чувство на триумф, което се зараждаше у мене, може би щях да успея да набера достатъчно богатство на чувствата, за да отвърна достойно на подаръка й. Два часа в онази беседка през онази нощ щяха да бъдат достатъчни — тогава все още бяхме под влиянието на танца, тогава луната, отминаващата зима и първият възторг от срещата на телата ни биха премахнали всички усложнения и задължения; но аз не разполагах с тези два часа. Времето, както и заем от банката, се дава само когато човек има толкова много, че не се нуждае от него.”
© Превод от английски: Цветан Стоянов, Александър Хрусанов
AFISH.BG