КАТЕР ЗА СВЕТЛОВ
По време на войната група писатели са на литературно четене на самата фронтова линия. (Както сега правят четене на Орлов мост.) Войниците, прегърнали шпагените, седят в окопа. Поетите се изправят, рецитират по руски — напевно и със страст.
Когато идва редът на Михаил Аркадиевич Светлов, той, нали е дребничък, се покачва върху два сандъка с патрони. Тялото му от кръста нагоре щръква над окопа.
Светлов рецитира своето знаменито стихотворение „Гренада“, което обичал да рецитира и самият Маяковски. Навремето, през 1926 година, когато го прочел за първи път в списание „Октябрь“, позвънил веднага на младия автор, окуражил го.
Оттатък германците почват да стрелят и покрай него пропищяват куршуми. По мургавото му лице се търкалят зърна пот, но той продължава да рецитира — безкрайна е тази степ Гренада!
Я хату покинул,
Пошел воевать,
Чтоб землю в Гренаде
Крестьянам отдать.
Прощайте, родные!
Прощайте, семья!
Гренада, Гренада,
Гренада моя!
Когато се прибират вечерта в щаба, първата работа на Светлов е да съкрати стихотворението — задрасква цели осем куплета и оставя дванайсет… Критиците не знаят за този случай и проникновено пишат колко самовзискателен и самокритичен бил комсомолският поет, как пишел и зачерквал, пишел и зачерквал…
Светлов имал навика всеки петък да пообядва по руски. В един часа сяда на сладък лаф с приятели в Централния дом на литераторите на улица „Херцен“. Писателят Станислав Сивриев, въпреки че беше работохолик, скъпеше времето си и цепеше секундата на две, твърдеше, че най-хубавото време е изседяното с приятели време.
Почва се с водка. Водка, сельодка, огретен, шунка, кисели краставички с гръцки маслини и т.н. Водка — тост. Тост — водка. Много тост — много водка! После горещо грузинско харчт от шилешко, овнешки котлети, кавказки шишчета. Всичкия този труд за устата докъм пет часа. От един до пет — това е да пообядваш по руски.
В пет Светлов става, излиза от ресторанта, прекосява фоайето и спира пред портиера. В ръката си държи три рубли, толкова струва бутилка водка. Трите рубли са нещо като княжески бакшиш, повече са от един надник. Портиерът ги взема с лек поклон, излиза на улицата, спира му такси.
Но както става понякога и в приказките, веднъж сюжетът се объркал. Светлов, който винаги е точен като смъртта, се заседява и става от масата към пет и двайсет. Портиерът, възрастен човек със слаби бъбреци, прибягва често до тоалетната. Той чакал, чакал, стискал, но вече не се издържа и заситнява към двете нули. Светлов се появява — тук портиер, там портиер — изведнъж се оказал на улицата.
Пет и половина следобед. Московчани излизат от работа, тротоарът — тарапана. Светлов държи с два пръста банкнотата и… разгеле: насреща се задава мъж в униформа, с галуни и лампази — целият в злато! Устремява се към него:
— Портиерът, хей, портиерът! Моля, повикайте ми такси!
Но това не е никакъв портиер, а истински адмирал. Адмиралът е висок, Светлов — шест на пет. Мерят се с погледи — единият отдолу нагоре, другият отгоре надолу. Наоколо се натрупват сеирджии.
— Глупчо глупав — казва изискано оскандаленият адмирал, — никакъв портиер не съм ти аз, ами действащ адмирал!
Светлов примигва с дългите си семитски мигли, присвива очи, подава трите рубли и нарежда:
— Тогава повикайте катер!
© Никола Радев, „Когато Господ ходеше по земята”
AFISH.BG
