Като художник той всъщност ни е оставил едва двайсетина платна. Но какви! Естествено, че картината му „Мона Лиза” или „Джокондата” , е не само една от най-известните в изобразителното изкуство, но тя е и на първо място по мистериозност. Това, което се знае за нея със сигурност е, че е поръчана от фамилията Джоконди, но никога не стига до своите поръчители. Великият художник я рисува около 1514-1515 г. и не се разделя с нея до смъртта си. На загадъчната усмивка на Мона Лиза са посветени стотици страници изследвания, теории и предположения, дори, че потретът е всъщност автопортрет на Леонардо, който той превръща в женски образ.
Решихме да предложим на нашите читатели едно интересно и не толкова познато за широката аудитория повдигане на завесата. То принадлежи на Слава Севрюкова и е резултат на нейни „виждания” в един друг свят, откриващ се на малцина. Авторът на книгата „Прозрения. Свръхфеноменът Слава Севрюкова” Христо Нанев, бе така любезен да предостави на Afish.bg записаните от него думи на леля Слава за великия художник и неговия шедьовър, за което му благодарим. Един щрих допълнителен щрих към мистерията никога не е излишен.
„Пред мен е Леонардо. Виждам художника в деня, в който посяга към картината. Разхожда се из живописна планинска местност. Лято е. Крачи по черен път, криволичещ из отрупани с плод лозя. Срещу него се задава селянин с каручка, натоварена догоре с прясно окосено сено. Отстрани пристъпва младата му съпруга. Не е Бог знае каква красавица, но… Момент… В нея има някакъв небесен чар… Струи от погледа, лицето, устните…
Вълшебно излъчване. Природата като че затаява дъх. Художникът е покорен. Влюбва се от пръв поглед. Прехласнат, душата му я попива. Но какво да стори – тя е омъжена.
В един миг разбира – пред него стои симпатична, ала по своему нещастна, скована от страдание миловидна италианка. Частично парализирана. Беглата усмивка, пролазваща в лявото ъгълче на устните й е следствие от лека пареза на лицевия нерв.”
„Тя никога не му е позирала. Един единствен път я зърва до бедната скрибуцаща каручица. Толкова. Но той е гений на четката. Разтърсен от видяното, образът трайно се врязва в съзнанието му. Не, не е влюбен, запленен е от нея. Обзет от романтичен копнеж, осланяйки се на живото впечатление, тръпнещ, бърза да скицира развълнувалото го необичайно красиво за него лице. По-късно, завръщащ се за кой ли път към спомена, усърдно с години не престава да работи и работи над него.”
„Това не е експеримент на Леонардо. Нито поръчков портрет. Касае се за необикновено настроение на духа и ума. Порив, вдъхновен от духовната мощ на страдаща жена, надмогнала сякаш изсмукващото силите й нещастие. Така я приема великият художник. Тя като, че се е превърнала в извисен символ на човека, отстояващ с усмивка бавно пролазващата примка на сковаващо страдание, което още е в начален стадий.”
„Това не е краят на историята… Продължавайки да го обработва с години, гениалният маестро силно тушира леката пареза, изкривила лицето на първообраза. Превръща прозрачната сияйност в излъчването на „случайно“ срещнатата млада жена във все по-загадъчно и обаятелно очарование. Художникът запазва характерната й поза. Тъй, както я е съзрял, когато са разговаряли – внимателно придържаща със здравата си дясна ръка леко парализираната лява. Непредсказуем е животът. Създава приказни вълшебства в тъжни и весели краски.
„Колкото до Леонардо, той е свръхизвисен дух. Велик посветен, изтеглил далеч напред хоризонтите пред Човечеството. Един от малцината, достойно провъзгласен за гений, въпреки че приживе е бил дамгосан като еретик. А, може би, освен всичко друго, и затова…”
„Всеки престоява в Отвъдността толкова, колкото е необходимо. Доколкото виждам, Леонардо оттогава насам не е слизал като човек на Земята… Ще ви открия и друго – има причина големият художник да е запленен от образа на „случайно срещнатата“ в лозята жена. Случайността е част от неразкритата хармония в неземната предопределеност. Досегът със страдащата симпатична италианка разпалва въгленчетата в душата-струна на художника, потулени, но не изтлели под пепелта на времето. Любов от предходен живот кармично свързва твореца и неговия модел… Тя е дълга история…”
© Христо Нанев, „Прозрения. Свръхфеноменът Слава Севрюкова”
