Винаги съм се питал защо у нас за разлика от целия нормален свят се полагат специални грижи за насърчаване на бездарието. Ако вие сте талантлив в коя да е област, има да минете през хиляди препятствия, за да намерите признание или утвърждаване, но ако вие сте явен или полуявен бездарник, тогава от всички страни се помага да развиете таланта на бездарието си, като обогатите творчеството на бездарниците с още едно произведение. Ако вие сте особено настойчив в невежеството си, вашата кариера е осигурена, вие можете да станете професор, театрален режисьор, писател, журналист, политик, всичко. Нека тези, които смятат, че преувеличавам, се огледат наоколо. Колко много техни познати са направили академична или друга кариера само чрез повтарянето на „Отче наш“ и чрез отказа да се учат, да разбират и да видят света „отвъд долната махала“.
Казват, че едно дете на петгодишна възраст задава средно осемстотин въпроса на ден. И това е може би най-позитивната черта у човека. Гражданите от стройните редици на невежеството не задават никакви въпроси. Те знаят всичко, те не се интересуват от нищо, те си имат теория на невежеството, която е закачила етикети навред. Етикетите са отговор, който трябва да бъде заучен. Вие просто запомняте тези отговори и всичко е съвсем просто. Теорията на невежеството ви е снабдила с всичко необходимо, за да ви спести мисленето.
Така вместо истинската литература на питащия, на търсещия, на терзания от съмнения и въпроси човек идва псевдолитературата – тази на отговора, който е лозунг. Вгледайте се в цялата ни днешна поезия, тя е просто многогласово повторение на едни и същи лозунги. Литературата на невежеството не разрешава никакви Хамлетовци. Тя дори не позволява милото съмнение на Иванчо Йотата.
И тази литература е написана със свещената азбука на Кирил и Методий.
Но все пак и в царството на невежеството има някакъв първичен, детски интерес (интерес на осемстотинте въпроса), който наивни и невинни глави задават. Как да се убие този интерес, как да се накарат тия млади граждани да не задават въпроси, а да гълтат готовите отговори. Разковничето се нарича полузнанието или полуинтелигентността. Колко пъти, вече не помня, съм слушал тези магистри на полузнанието, тези също съзнателно култивирани интелектуални позьори, чието съществуване само сгъстява мрака на общата неграмотност. Господи, нашият чудесен, обикновен неграмотен селянин от началото на века е просто светец със своето уважение към науката в сравнение с тези богато окичени със звания (но без призвания) всевъзможни културтрегери, които всичко могат да ви кажат, всичко да ви обяснят и за които няма тайна в света. Да, последното е много характерно – теорията на невежеството не разрешава съществуването на никакви тайни. Тайна – значи въпрос, значи интерес. Следователно – няма тайни, всичко е обяснено „издълбоко и изтънко“.
Ако светът на победилото невежество спира развитието на духовните сили на един народ, то какво тогава да кажем за пропастите, които то дълбае между един човек и друг човек, как то стимулира неразбирането на хората и оттам омразата, зложелателството, завистта, подлостта и други подобни добродетели. Ако разберете един човек, вие не можете да го мразите, независимо колко ви е приятен или неприятен… но омразата е задължителен атрибут на невежеството…
Тъжни мисли в един светъл ден. Защото въпросът не е за броя на студентите в университетите или за колко книги е написал тази седмица писателят Стефан Поптонев, нито колко зрители са видели постановката на „Арко Ирис“, нито колко пари са отпуснали на издателствата, а въпросът е за „книжовността, таз сила нова“.
Въпросът е за човешката необходимост да задава осемстотин въпроса на ден и да иска да знае всичко, и да пита, докато не го научи. Тази необходимост създаде цялата световна цивилизация и тя тласна ръцете на Кирил и Методий да напишат азбуката.
Защото и по тяхна време невежеството бе най-страшната напаст.
© Георги Марков, „Когато часовниците са спрели”, ИК „П. К. Яворов”, 1991
AFISH.BG
