През 1914 г. младият Борхес се установява в Женева, където завършва Калвинисткия колеж. По време на престоя си в Швейцария той се запознава с идеите на Шопенхауер, с творчеството на Уолт Уитман и на френските символисти Рембо, Верлен и Маларме.
От 1919 г. е в Испания, където попада в кръговете на местните писатели ултраисти.
През 1921 г. се завръща в Аржентина и взема участие в основаването на различни литературни и философски издания.
Със съпругата си Мария Кодама
През 30-те години, вследствие на наследствено заболяване, зрението му започва прогресивно да се влошава, докато остава напълно сляп. Работи в Националната библиотека, от която е уволнен за антиперонистки изказвания, а при новия режим е назначен за неин директор; преподава в университета в Буенос Айрес, пътува.
Започва творчеството си с поезия, но славата си на световно признат автор дължи на своите литературни есета и кратки разкази, един от които ви предлагаме:
УЛРИКА
“Hann tekr sverthit Gram ok leggr i methal theira bert.”
Völsunga Saga, 27*
Разказът ми ще се придържа към действителността, или поне към собствения ми спомен за действителността, което е същото. Историята се случи наскоро, но знам, че литературният навик е навик на обстоятелствените подробности и на подчертания патос. Искам да разкажа за срещата си с Улрика (така и не узнах фамилното й име и вероятно никога не ще го узная) в град Йорк. Хрониката обхваща една нощ и една сутрин.
Нищо не ме спира да разказвам, че първия път, когато я видях, стоеше редом до Петте сестри от Йорк – стъклописите, пощадени от иконоборците на Кромуел, тъй като не били опорочени от култове, но истината е, че се запознахме в преддверието на хотел Нордън Ин, който се намира извън стените на града. Бяхме малко хора и Улрика стоеше с гръб към нас. Някой й предложи питие и тя отказа с думите:
– Феминистка съм. Не искам да подражавам на мъжете. Неприятни са ми тютюнът и алкохолът им.
Фразата целеше да бъде оригинална и се досетих, че не я произнася за първи път. След това узнах, че никак не е типична за нея, но това, което изричаме, невинаги ни прилича.
Каза, че е закъсняла за музея, но щом разбрали, че е норвежка, я пуснали да влезе.
Един от присъстващите забеляза:
– Не за първи път норвежци стъпват в Йорк.
– Така е – отвърна тя. – Англия е била наша и сме я загубили, ако въобще някой може да притежава нещо или нещо може да се загуби.
Едва тогава се вгледах в нея. В един свой стих Уилям Блейк говори за момичета от меко сребро или гневно злато, но в Улрика имаше както злато, така и мекота. Беше лека и висока, с изострени черти, сивоока. Спокойната тайнственост, която излъчваше, ме впечатли почти толкова, колкото и лицето й. Усмихваше се лесно и усмивката сякаш я правеше по-далечна. Беше облечена в черно – нещо необичайно за северните земи, където хората се опитват да развеселят с цветове мрачния пейзаж.
Запознаха ни. Казах й, че съм преподавател в Андинския университет в Богота. Уточних, че съм колумбиец.
– Какво е да си колумбиец? – попита тя замислено.
– Не знам – отговорих. – Въпрос на вяра е.
– Като да си норвежец – съгласи се тя.
Нищо повече не помня от разговора онази нощ. На следващия ден слязох рано в трапезарията. През прозорците видях, че беше валяло; равнината се губеше в утрото. Нямаше други хора. Улрика ме покани на масата си. Каза ми, че обича да излиза сама на разходка.
Спомних си една шега на Шопенхауер и отговорих:
– Аз също. Можем да се разхождаме заедно.
Отдалечихме се от къщата, по младия сняг.
Из полето нямаше жива душа. Предложих й да идем до Торгейт, на няколко мили надолу по реката. Знаех, че вече съм влюбен в Улрика; не бих искал до мен да е никоя друга, освен нея.
Изведнъж до нас достигна далечен вой на вълк. Никога не бях чувал вълчи вой, но знаех, че е вълк. Улрика не се обезпокои.
След малко, все едно разсъждаваше на глас, каза:
– Малкото и жалки мечове, които видях вчера в Йорк Минстър ме развълнуваха повече и от големите кораби в музея в Осло.
Пътищата ни се пресичаха. Същия следобед Улрика щеше да продължи за Лондон; аз, за Единбург.
– На Оксфорд Стийт – каза – ще мина по стъпките на Де Куинси, който е търсел своята Ана, изгубена сред лондонските тълпи.
– Де Куинси е престанал да я търси – отговорих. – Аз, след всичкото това време, не съм се отказал.
– Може би си я намерил – прошепна тя едва доловимо.
Разбрах, че неочакваното не ми беше забранено и я целунах по устните и по очите.
Отстрани ме с твърда нежност, след което обяви:
– Ще бъда твоя в хижата в Торгейт. Но те моля дотогава да не ме докосваш. Така е по-добре.
За целомъдрен мъж в напреднала възраст предложената любов е дар, който вече не се очаква. Чудото има правото да налага условия. Спомних си за младежките си години в Попаян и за едно момиче – светлокосо и стройно като Улрика, което ми беше отказало любовта си.
Не допуснах грешката да я питам дали ме обича. Разбирах, че не съм нито първият, нито ще бъда последният. Тaзи авантюра, може би заключителна за мен, щеше да е една от многото за блестящата и изпълнена с решимост наследница на Ибсен.
Продължихме пътя си, хванати за ръка.
– Всичко това е като сън – казах аз. – А аз никога не сънувам.
– Като онзи крал – отговори Улрика – който не сънувал, докато един магьосник не го накарал да заспи в свинарника.
След малко добави:
– Слушай внимателно. Всеки момент ще запее птица.
Малко след това чухме песента.
– По тези земи вярват, че тези, които са на крачка от смъртта, виждат в бъдещето –
казах аз.
– Аз скоро ще умра.
Погледнах я удивен.
– Да пресечем през гората – предложих. – Така ще стигнем по-бързо до Торгейт.
– Гората е опасна – отговори тя.
Продължихме през полето.
– Бих искал този момент да продължи завинаги – прошепнах.
– “Винаги” е дума, която не е позволена на мъжете, – отсече Улрика и за да смекчи ефекта от казаното, ме помоли да повторя името си, което не беше чула добре.
– Хавиер Оталора.
Помъчи се да го повтори и не можа. Подобно на нея, аз запънах на името Улрике.
– Ще те наричам Зигурд – обяви тя с усмивка.
– Ако аз съм Зигурд, ти ще си Брунхилда – отговорих.
Беше забавила ход.
– Познаваш ли сагата? – попитах.
– Разбира се. Трагичната история, която по-късно германците развалиха със своите Нибелунги.
Не исках да споря, затова отговорих:
– Брунхилда, вървиш сякаш искаш между двама ни в леглото да има меч.
Изведнъж се бяхме озовали пред хижата. Това, че носеше същото име като хотела – Нордън Ин, не ме изненада ни най-малко.
Улрика, която вече бе изкачила стълбите, извика:
– Чу ли вълка? Не останаха вълци в Англия. Побързай.
Когато се качих на горния етаж забелязах, че тапетите по стените имитират стила на Уилям Морис – в тъмночервено, с преплетени плодове и птици. Улрика влезе първа. Стаята беше тъмна, с нисък наклонен таван. Очакваното легло се удвояваше в мътното огледало и полираният махагон ми напомни огледалото от Светото писание. Улрика вече се беше съблякла. Повика ме с истинското ми име – Хавиер. Почувствах, че снегът се засилва. Вече нямаше нито мебели, нито огледала. Между двама ни не лежеше меч. Времето изтичаше като пясък. Любовта столетница бликна в здрача и за първи и последен път притежавах образа на Улрика.
© Превод от испански: Ева Тофтисова
* “Той пое меча Грам и гол го положи между двамата”. Цитат от 27-ма глава от норвежката сага за Зигурд и Брунхилда, датираща от 13-ти век. (б. пр.)
AFISH.BG
