Може би няма да ми повярвате, ако ви кажа, че в такива минути ме обзема толкова голяма тъга, толкова голяма мъка, че с чисто сърце мога да ви уверя — кая се, и то не по-малко искрено от светец… Може би няма да ми повярвате, защото сигурно прекалено лоши са сведенията, които имате за мен, и прекалено лошо е мнението, което си съставяте сега за мен, когато четете тези редове, но все пак… Аз ви го казвам може би ей така само за да ви кажа нещо, може би само защото не мога да избия от ума си мисълта, че вие ще разберете, ще повярвате на това, което пиша, и ако не ви се кълна в името на моето спасение, то е само защото колко пари струва една такава клетва… Горчилката, която се надига в гърлото ми, е толкова силна, сякаш сърцето ми произвежда не кръв, а злъчка. Качва се и слиза по гърдите ми, като оставя кисел вкус на небцето; мокря си езика с неговите изпарения, изсушавам вътрешностите си с неговия въздух, тежък и запарен като въздуха в подземие…
Престанах за известно време да пиша; може би изминаха двайсет минути, може би час, а може би и два… По пътеката — колко ясно се вижда тя от моя прозорец! — минаваха няколко души. Вероятно те и не подозираха дори, че аз ги гледам, толкова непринудено се движеха. Двама мъже, една жена и едно дете; изглеждаха доволни така, както си вървяха по пътеката… Мъжете изглеждаха трийсетгодишни, жената малко по-млада от тях, а детето нямаше повече от шест години. Босо, то подскачаше около храстите като козле, а ризата едва-едва покриваше коремчето му… Изтичваше няколко крачки напред, спираше се, мяташе камък по прелитаща птица… Никак не приличаше на братчето ми Марио, но колко много ми напомняше при все това за него!
Жената беше сигурно негова майка; беше мургава като всички жени от нашия край, цялото й тяло излъчваше някаква радост, така че човек се чувствуваше щастлив само като я погледнеше… Тя беше много по-различна от майка ми и въпреки това защо ми напомняше толкова за нея?
Ще ме извините, но не мога да продължа. Много малко ми трябва, за да се разплача… Вие знаете не по-зле от мен, че мъж, който се уважава, не трябва да плаче като жените.
Ще продължа разказа си; той е тъжен, добре зная това, но още по-тъжно ми звучат тези философствувания, които не са привични за моето сърце; тази машинка, която произвежда кръвта, обречена да бъде пролята от някоя кама.
© Превод от испански: Тодор Нейков
AFISH.BG