Веселин Симеонов Ханчев се ражда на 4 април през 1919 година в Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град и право в Софийския университет през 1941 г. Литературен уредник във в. “Литературен глас” (1938-43), началник на Отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург в Народната опера (1949-51) и в Сатиричния театър в София. Редактор (от 1958) в сп. “Пламък” и в Българска кинематография. Съветник по културните въпроси в посолството на България във Варшава (1962-64) и Париж (1964-66).От 1934 г. сътрудничи на вестниците “Час”, “Литературен глас”, а след 1944-а – на всички периодични литературни издания. Автор е на гражданска и интимна лирика, на пиесите “Злато”, “Отровен хляб”, “Двамата и смъртта”, и на нереализирания филмов сценарий “Крали Марко”. Превежда “Героична комедия” от Е. Ростан (1961), творби от френски и руски поети. Негови стихотворения са преведени на немски, руски, френски, полски, румънски, украински, унгарски, чешки, японски и др. езици. Умира на днешния ден, 4 ноември, през 1966 година в София.
Най-цитираната негова мисъл е „Загубеното щастие е по-тъжно и от самата тъга“. Нищо учудващо, той сам е повярвал в това от преживяното и загубеното. А ние няма как да не се доверим на опита. Душата на поета никога не лъже.
Припомняме си три стихотворения на Веселин Ханчев:
МИКРОКОСМОС
Преди да вляза между вас,
навлизам в себе си,
проникам в себе си,
за да извърша ново сътворение
на тоя свят.
В червения площад
на моето сърце
наказвам хищните,
властолюбивите
и равнодушните.
Събарям стария им строй
и възвестявам нов.
Създавам словото
„любов”,
за да не бъда ням.
По двете полушария на моя мозък
търся нови светила
и пътищя.
Променям направлението на реки и мисли,
свалям планини от заблуждения,
повдигам стъпкани цветя.
Не ме корете,
че се бавя.
Работя.
Не чакайте
в чест дни да сътворя света.
Големи разстояния ще трябва да премина в себе си,
ще трябва цял да се пребродя,
да спася пустини,
обсадени градове,
пленени птици,
да убивам рожбите си,
да руша красиви и спокойни селища,
да се откажа от любими зверове
и скъпоценности,
преди да вляза между вас
най-после
и завинаги.
ТИШИНА
Сърцето ми поиска тишина.
Превърнах в морско дъно
тази стая,
в гора от неми сенки
я превърнах,
за да трепти сърцето ми сред нея
като едно-единствено листо.
Езиците изтръгнах
на вратите,
на стъпките,
на бягащия вятър,
на капките,
на пода,
на звънчците,
осъдих на мълчание устата,
на улиците думата отнех,
за да настъпи пълна тишина.
Но няма тишина.
О, няма, няма.
Аз целият
разсечен съм от релси,
пронизан съм
от думи,
от куршуми,
от плугове
и крачки разрон,
в мен удрят чукове
и шепнат устни,
и кораби реват,
и викат птици,
и пълнят ме
стенания ипесни,
по-силни в тази смешна тишина.
О, няма,
няма вече тишина.
Когато сокът
вече стане вино,
той блъска своя съд,
за да излезе,
да бъде пак движение и звук,
и облакът
когато иде маълком,
набъбва цяло
бялото му виме
от мълнии,
от плясък и криле.
Не, няма тишина.
Къде ще бягам
от този шум
и тези гласове?
Сърце,
от теб излизат те,
събрани
във твоята червена раковина
и аз ги нося в себе си,
и чувам
как те се раждат в мен
и ме разкъсват,
как ме убиват
и ме възкресяват,
как ми отнемат всяка педя място,
за да ми върнат
втори път света.
ПРЪСТЕН
За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
AFISH.BG