“Благодаря ти, Господи, че ми вдъхна нахалство да пропиша, че ме сподоби с такъв калабалък от измислени човеци. Радвах им се, сякаш изненадващо ги срещам, вниквах в личността им, ядосвах се, ако разкалят терена. Живот, докрай реален. А аз пък, макар неканена, бях се озовала сред тях и нямаше начин да се отърват от мене.”, пише Вера Мутафчиева в “Не/бивалици”.
Акад. Вера Мутафчиева, доктор на историческите науки, учен, писател и публицист е родена на 28 март 1929 г. в София в семейството на историка проф. Петър Мутафчиев.
Творческият ѝ път започва от 1952 г. със студии и монографии за историята на България в османската епоха. Автор е на десетки изследователски студии по османистика, балканистика, на монографии и на множество публицистични материали. Има над 35 белетристични книги, някои от които многократно издавани и превеждани. Претърпял 10 издания на български език, “Случаят Джем” е превеждан на 12 езика в общо 22 чужди издания.
Незабравими остават историческите ѝ романи, повести и разкази, сред които “Летопис на смутното време”, “Книга за Софроний”, “Случаят Джем”, “Последните Шишмановци”, “Рицарят”, “Белот на две ръце”, “Богомили”, Аз, Анна Комнина”, “Алкивиад малки”, “Алкивиад Велики”, “Младостта на Раковски”, “Белият свят”, “Бомбите”, “Предречено от Пагане”, меморите “Бивалици”, “Разгадавайки баща си”, “Семейна сага”.
Сценарист е на първата българска филмова суперпродукция “Хан Аспарух”. Носителката на десетки български и международни награди умира на днешната дата, 9 юни, през 2009 година.
Спомняме си Вера Мутафчиева с избрани откъси от “Летопис на смутното време”:
“Мислиш си уж нещо с години, а го проумяваш докрай чак когато го кажеш другиму.”
“Роденият роб рано обръгва на гавра.”
“Защото борбата срещу една идея създава само мъченици и апостоли.”
“Е, добре, да кажем, че сушата не е била от тях, ами низамите? Те и не бяха облечени, както що дал бог – фереджета или салтамарки, а носеха някакви московски сини куртки, закопчани от брадата, та чак до чатала. Къде е имало такова нещо из султанските земи? И откъде ще да е дошло, ако не от неверниците? Някои подшушнаха дори, че низимите ядели в чорбата си свинско, а от човек, който яде свинско, може да чакаш всичко.”
“Разбойникът бе едничкия свободен човек в света на роби и господари, върху него не тежеше законът на господарите и страхът на робите.”
“Как става то, че човек предава всичко свое – дори онова, което още сам не е осъзнал – чрез словото? И защо то свързва хората повече от общ хляб и обща постеля, от една майка?”
“Стига сте били доволни, дето още не са ви ограбили и заклали; стига сте броили своето жалко благополучие, за връх на човешките пожелания! Има нещо над него, отвъд него. То никога не е било тъй лесно постижимо, както днес.”
“Но аз си викам пък: дали винаги мисълта води движението? Дали не се случва и така, че самото движение да принуди хората към мисъл?”
“Макар че като на мъдър държавник трябваше да му е известно: истина бива най-често онова, което най-малко ти се ще.”
“Защото хората не искат да разберат, че не е важно как са те ударили, а колко те е заболяло.”
“Мигар два товара злато правят от роба човек?”
“Как става, че ония, които най-малко си дават сметка за историята, най-вярно намират мястото си в нея?”
“Всеки роден водител се чувства ограбен, отделят ли го от хората му.”
“За един владетел борбата – дори когато изглежда яростна, на живот и смърт – никога не е точно борба; тя е игра.”
“От всичко на света един самозванец най-много се бои да не го вземат за самозванец.”
“Гладът е не само глад – да те пие под лъжичката и да ти се вие свят, – гладът е и обида, и злоба, но и прозрение.”
“Не кръвта, а еднаквия живот свързва хората.”
Снимка: veramutafchieva.net
AFISH.BG