Антон Макаренко започнал като учител в родното Белополе, Украйна. Той обучавал възрастни неграмотни хора с вечерни курсове. По-късно завършва със златен медал Полтавския висш институт, а след революцията от 1917 г. се посвещава на превъзпитанието на малолетни престъпници и на бездомни дезадаптирани юноши. През 1920 г. той организира „Колонията Максим Горки“, а през 1927 г. -“Комуната Ф. Дзержински”. В тези колективи малолетните били разделени на групи с оглед извършването на обща работа под ръководството на възпитател. Така те се социализирали и преди всичко придобивали чувство за „осъзната дисциплина“.
Сред по-известните му произведения са романизираният разказ за неговите експерименти (преведени на френски), но световна известност му носи „Педагогическа поема” – автентично произведение, разказващо за неговите питомци, за постулатите върху които изгражда педагогическото си учение и за резултатите, които постига. Макар подложена на критика в последния четвърт век, педагогическата теория, базирана не на дидактика (както при Коменски) и фундамента за числото, формата и думата за предмета като висше средство за познание (при Песталоци), практическото превъзпитаване чрез трудова терапия, чрез онагледяване на пътя към постигнатите резултати и тяхното утвърждаване като апотеоз на формирането на личността, не може да бъде отречена. Дълбок хуманист, Макаренко оставя вълнуващо литературно наследство, което е актуално и днес.
Ето няколко съждения на Антон Семьонович, засягащи пряко възпитанието на подрастващите:
Ако вкъщи сте грубиян или хвалъпръцко, или посягате често към чашката, или, още по-лошо, обиждате майката, не ви е необходимо да мислите за възпитаване: вие вече възпитавате вашите деца, и ги възпитавате лошо, и никакви, дори най-добрите съвети и методи, не могат да ви помогнат.
Човек не може да живее, ако пред него не съществува нещо радостно. Истинският смисъл на човешкия живот е бъдещата радост.
Най-главното… да умееш да виждаш красотата на днешния и на утрешния ден и да живееш с тази красота. В това се заключава мъдростта на живота, дори ако щете, неговата цел. Само че един вижда красотата в чашата с водка и коричката хляб, а друг намира смисъла й в работата, в борбата, в израстването.
Ако съществува грижата за живота и щастието на другия, такива отношения винаги ще бъдат прекрасни.
От върховете на „олимпийските” кабинети не се различават никакви детайли и отделни части в професията. От там се вижда само безбрежното море на безликото детство, а в самия кабинет стои модел на абстрактно дете, направен от подръчни материали: идеи, печатарска хартия, от всичко по малко… „Олимпийците” презират практиката. Благодарение на тяхното владичество, отдавна пресъхна в педагогическите ни институти практическата мисъл, особено в областта на собственото ни образование. В целия наш живот няма по-жалко състояние от това в сферата на възпитанието. Затова нашето възпитание е занаятчийско, а от всички занаятчийски дейности, то е и на последно място.
Не си мислите, че възпитавате детето си само тогава, когато разговаряте с него, поучавате го или изисквате от него. Възпитавате го във всеки момент от живота си. Най-малкото изменение в тона ви, всичките обрати на мислите и поведението ви, достигат до него по невидими пътища, без вие да забележите.
Нашите деца са нашите старини. Правилното възпитание е нашата щастлива старост, неправилното – бъдещата на тъга, бъдещите ни сълзи, бъдещата ни вина пред хората.
Да се откажеш от риска значи да се откажеш от творчеството.
AFISH.BG
