Валентин Кардамски – Вале е съвременен художник. Последните три години рисува основно портрети на известни личности. Предстои му самостоятелна изложба в Лондон – „Жените на XX век”, които са променили света. В предната му изложба в Народното събрание място намериха над 20 портрета на български артисти, певци, политици и общественици, които имат сериозен принос за България през последния век. Рисува в стил между поп-арт и емоционален реализъм.
Защо „Жените на XX век” променили света?
Защото ми идва повече пропитият с мачизъм живот на Балканите. Че и не само на нашите географски ширини. Говорим за зачитане на жените, но това е забулено лицемерие. Ние приемаме жените, като личности, които да изпъкнат над мъжкия свят, или облечени в еротика, или нахлузили мъжки ботуши. Представяте ли си свят без Коко Шанел, Фрида Кало, Индира Ганди, Мая Плисецкая, Мадона, принцеса Даяна, майка Тереза, Мерилин Монро, Царица Йоанна и др.? Аз си го представям. И той е доста по груб и чепат.
Твърдите, че не рисувате с четки…
Милиони художници рисуват с четки. И се повтарят старателно. Четката е изчерпала своя капацитет. Точка. Много критици твърдят, че в изобразителното изкуство има криза. Няма такова нещо. Има криза в методите на изразяване в рисуването. Защо в музиката няма криза? Защото има стотици видове музикални инструменти и различни начини на възпроизвеждане на звук от тях. Така обяснявам причината за изхвърлените ми четки. Не намирам вдъхновение да облизвам платната с тях. Избрах строителните инструменти, като мистрии, маламашки и карти – пластики, като дебитните карти, с които да нанасям боята. Харесва ми да строя образа, а не да го рисувам. С мистриите полагам боята, като цимент и шпакловка. И в многото му пластове изграждам плът, докато потече живот, или хоризонт, докато „прекрачи” навън. Тая работа с четката не става. Поне при мен.
Как откривате цветовете на личностите?
Като мълча и ги слушам. Не става с диалог и с бърборене. В черно-белите фотографии има повече живот от цветните. Защото колкото по-малко думи има в една снимка, толкова по- силно звучи. Гръмкото мълчание на тишината. Аз обръщам това в платната. Използвам много, контрастни и волеви цветове, за да притихна образа. За да млъкне, че да излезе душата му. Тя да се покаже. Всеки образ има свой цвят. А има и такива, които искат само бяло, за да прозират. Когато строя моите образи не говоря аз. Изобщо не е важно какво мисля за личността. Важното е какво иска да каже тя – истината за себе си, а не написаното в Wikipedia.
Има ли образ, който не бихте нарисувал?
Моят
Защо?
Скучен съм. И съм си омръзнал.
Отказвате в изложбите Ви да има действащи политици. Защото?
Още изграждат цветовете си. Най-лесно се стига до кал, когато смесиш много цветове. Най-често става в края. Трябва сериозен героизъм да окаляш едно платно в началото. И в политиката е така. Нека да видим какво ще оставят върху платното си. После ще говорим.
Кое е най-голямото ти вдъхновение
Тишина, бяс и потиснатост и махморлук. Когато съм бесен, или потиснат рисувам по-добре. Мъжът е най-слаб, когато е емоционално и физически превъзбуден. Акълът му е на друго място. Повечето творци не са били щастливци.
Кой е цветът, който те описва?
Белият. Не защото съм прозрачен. Просто ме няма в цялата схема. Художникът трябва да отсъства, да го няма в едно платно, за да присъстват другите там.
Кой е най-трудният образ, който нарисувахте за тази изложба?
Май на София Лорен. Прекалено многолика. На всеки кадър е различна и същевременно е тя. Сигурно това я прави гениална.
Какво следва?
„Сътворението”. Моето виждане. То се различава доста от наложеното. Няма да пращи от стерилитет и палавост. Ще е оцапано и болезнено. Като появата на всеки живот.
Интервю за Afish на Васил Николаев
AFISH.BG