Не, това няма да е литературен текст, въпреки че ще използвам препратки към литературни произведения и техните автори. А темата е болезнена и стои не само пред целия сегашен свят, но и пред всеки от нас поотделно. Не може да ни отмине. Може да я пренебрегваме, да си затваряме очите, да си крием главите в пясъка като щрауси, да крещим и да се възправяме като гора от стомана с гневни изблици в социалните мрежи, те идват.
Идват тълпите от бежанци.
От изток и югоизток. Всъщност великите преселения на народите винаги са били в посока изток-запад. Не като в онзи филм със същото заглавие. Като хунските орди на Атила, като аварите, като варварите, както искате ги наричайте, но това преселение е факт.
Очевиден и очеваден.
Когато преди няколко години на нашата територия потърсиха спасение от войната в родината им сирийски бежанци, аз се обявих в тяхна защита. Представих си окаяни майки с техните невинни дечица, бягащи от бомбите и издевателствата с един кат дрехи на гърба си и една бохча с каквото са успели да грабнат в бързината. Спомних си разказите на свои приятели, потомци на тракийските бежанци. Изпитах ужаса от арменския геноцид и пред очите ми възкръсна онази „отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик”, „кат гонено стадо от някой звяр гладен”, „оставили в кървинещастна родина, оставили в пламък и бащин си кът, немили-недраги в далека чужбина” и си представих какво би било, ако, недай Боже, моите деца са на тяхно място.
От позицията на майка гледах бежанците и роптаех срещу селяните в Калище, дето учеха децата си да бият бежанчетата, дето са им ги натресли в училището. Честно си признавам. После се оказа, че дребните дечица са всъщност яки млади мъже (вярно, и те нечии деца), които трайно завзеха центъра на столицата. За други села и градове не знам, но тук е така. И, че далеч не са сирийски бежанци, а ако ги подкарам по азбучен ред, от афганистанците, та до, примерно, южноафриканците, списъкът ще е дълъг и страшен.
Не откривам аз топлата вода, относно поредното Велико преселение на народите.
Вече по целия свят се говори за него, разтворените за прегръдка ръце на канцлера Меркел увиснаха, пречупени от амока и посегателствата върху собствения й народ. Една неканцлерка наша пък промотолеви за свежа кръв и евтина работна ръка. От крива уста само крива приказка можеш да чуеш. Ние сме транзитна спирка за мигрантите. При това далеч не примамлива и приемлива, ама и от тук минават. Тъй ни е разположена територията – кръстопътно. Кой ли не е минавал през нея векове наред. Затуй все си търсим корените прабългарски по-надълбоко и по назад във времето. Което не пречи на мигрантския поток да ни поблизва засега, с тенденция да ни залее с всичка сила.
Политика е това, не съм достатъчно подготвена откъм дипломи, за да задълбавам в нея. Но съм чела Ориана Фалачи. И не съм обърнала достатъчно внимание на нейните предупреждения.
Спомних си как преди две-три години една млада журналистка с извинително-пренебрежителен тон ми каза „Сигурно не сте чели една италианска авторка, ама то Вие сте поетеса и такива неща не четете”.
Абе, моме, аз когато съм я чела, ти си ходила права под масата. Но не е там въпросът. Защото едно е да съпреживяваш с чувствата си „Писмо до едно неродено дете”, съвсем друго да приемеш със силата на разума си „Корените на омразата” и „Апокалипсис”.
Опитвам се да си изясня за себе си естествения, вероятно, ход на историята. И тази яснота не ми харесва.
Нахлуването на варварите винаги има за обект една разцъфнала и вече прецъфтяваща империя. Може би увяхването на нравите, безсилието на политиката, разслоението между обществените прослойки и, хайде да не го кажа упадъкът, нека да е тъпченето на едно място в областта на изкуството и културата, е имал предвид Константинос Кавафис, когато пише „Сега какво ще стане с нас без варвари? Та тези хора бяха някакво си разрешение.”
Какво разрешение може да бъде разрухата отвън на една цивилизация, на една тъй добра Стара Дама, каквато е Европа? Освен ако разрухата отвътре е достигнала своята критична точка. Брррр!
Страшно е, нали?
За вас не знам, лично на мен ми е страшно, защото съм свикнала със стария континент в този му вид. В този му вид, който всъщност отдавна не е този.
Радващото е, че България не е крайна цел на преселението. Надеждата ми е, че можем да останем като един оазис при новото преразпределение на света. Че наистина има разрешение за по-добро. Бъдеще. На децата ни. Българчетата. Разпилени и те „в далека чужбина”, няма да останат нищожна отломка от храбър народ. Не искам да пиша мъченик. Нека потърсим друга дума за рима на „подвиг чутовно-велик”. Но бих рекла като Щастливеца пред Ниагарския водопад, „… който може нека я фотографира, нека я нарисува!… Аз не мога!” И не с възхищение, а с тотално безсилие, с болка и с потрес пред неизвестното. „Какво очакваме, стълпени на площада?”…
Маргарита Петкова
AFISH.BG
