95 години от рождението на поета, който вярваше, че може да се изгради по-светло бъдеще за България, но остана разочарован от действителността
Пеньо Пенев често е наричан „Поетът с ватенката“. Животът му е изтъкан от премеждия, разочарования и трудности. Страда от хронична депресия (възможно е и биполярно разстройство), а в последните години от живота си и от алкохолизъм. Негов кумир е Владимир Маяковски. Много факти от живота и смъртта му остават в тайна дълги години, за да се използва неговото име от пропагандата като символ на комунистическата борба.
Пеньо Пенев пише едни от най-романтичните и възторжени стихове за „новия живот“, близки по звучене до най-добрите стихотворения на Никола Вапцаров. Автор е на стихосбирките „Добро утро, хора!“ (1956 г.), единствената стихосбирка, която излиза приживе, „Ние от двадесетия век. Димитровград. Стихотворения“ (1959) и „Стихотворения“ (1961) (посмъртно).
След много житейски изпитания и тежка депресия Пеньо Пенев се самоубива в нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. в хотелска стая №118 на хотел „Москва“ в Димитровград. В нарочно предсмъртно писмо до началника на Окръжното управление на милицията в града Пенев снема отговорността за своята смърт от своите близки и познати. Въпреки това по-късно става ясно, че поетът е силно разочарован от реалността. Самият той в последните години на своя живот тъне в нищета, като няма средства за лечението на своето непризнато дете и продължава от идването си в града да живее в тясна квартира на Жилфонд под наем.
През 1962 г. е удостоен посмъртно с Димитровска награда за литература. През 1970 г. е обявен за почетен гражданин на Димитровград. От 1970 г. Община Димитровград учредява Националната литературна награда „Пеньо Пенев“. Присъжда се веднъж на 2 години, в рамките на дните на поезията „Пеньо Пенев“, които се провеждат около рождения ден на поета – 7 май.
***
И аз бях раснал с чесън и чорбица бобена.
И аз на своята софра съм нямал хляб.
Съдбата ми от зла орисница ли бе прокобена,
нали не бях роден страхливец слаб?
Какъв враждебен дух повлече и загроби
в кръчмарската смрадливост моя дълг синовен?
Сега чуждей излъганата обич
и как е тъжен залеза дъждовен!
***
Кой? Враговете ни? Как хитро се преструват!
С ласкателство коварно те ще те тешат.
Когато сам останеш, уж въздишките ти чуват,
когато затъжиш, с теб двойно уж тъжат.
С тревогите ти лицемерно се тревожат
и после в зла интрига ще те уплетат.
Днес чаша в кръчмата ще ги предложат,
а утре подир фуста ще те отклонят.
Насред път за да могат да те спрат –
небето и земята ще сберат!
Познавам ги! Добре ги опознах! –
Бях с тях на чашка, думах с тях,
каквото те ми наумиха…
Те залъка на дните ми вгорчиха.
Живот, живот! На младото ми рамо
ти вчера сложи тежка длан!
Мечтаното бе в кръчми отмечтано,
изпита – чашата, смехът – изсмян.
Тогаз към всичко станал безразличен,
аз отминавах чужд и мълчалив.
Забравил бях какво обичам
и никога не бях щастлив!
За тези дни ти разкажи,
за тровещото лицемерие,
което с клевети, с лъжи
уби там вяра и доверие.
Върху сърцето ми лежи
на спомен камъкът студен.
Тежи ми, страшно ми тежи
домът, озлочестен от мен!
***
Не спастрих вчерашния ден – развей-прах бях,
на завет се укривах до кръчмарския тезгях.
А помниш ли? Тогаз латинките цъфтяха
и белогръди лястовички край фонтана
калчица за гнездата си кълвяха,
когато моето гнездо семейно празно си остана,
когато дните ми внезапно обедняха.
Погина светлостта на бели рози, рано отцъфтели –
залезе тя в набраните ми сълзи накипели.
***
Пиян съм се клатушкал през нощта…
И днес тъгувам за неспастрените дни.
Като куршуми, неизстреляни в целта,
отидоха те накъде встрани,
прахосани с врага без бой.
И кой ще ми ги върне, кой?
***
Сърцето ми отрудено сега болей,
докрай разбрало нявгашната си вина.
И в моята коса белей
на ранна есен първата слана.
Горчи ми още снощното вино:
ще отгорчи ли – все едно!
Оттече време… Като бинт ме то превързва
и раните ми скорошни заръбват бързо.
Но знам – оставя белег всяка рана!
На съвестта ми сронен е брегът висок.
В мен срещата на две епохи стана,
ехтя у мен двубоят им жесток!
© Пеньо Пенев
AFISH.BG
