• Начало
  • Цитати
  • Новини
  • Откъс на деня
  • Поезия
  • Кино
  • Музика
  • Книги
  • Изложби
  • Театър
  • Четива
No Result
View All Result
  • Начало
  • Цитати
  • Новини
  • Откъс на деня
  • Поезия
  • Кино
  • Музика
  • Книги
  • Изложби
  • Театър
  • Четива
No Result
View All Result
Afish.bg
No Result
View All Result
Home Новини

„В мен срещата на две епохи стана, ехтя у мен двубоят им жесток!”

afish by afish
7 May 2025
in Новини, Поезия
0
„В мен срещата на две епохи стана, ехтя у мен двубоят им жесток!”
0
SHARES
1.2k
VIEWS
Share on FacebookShare on Twitter

 

95 години от рождението на поета, който вярваше, че може да се изгради по-светло бъдеще за България, но остана разочарован от действителността

 

Пеньо Пенев често е наричан „Поетът с ватенката“. Животът му е изтъкан от премеждия, разочарования и трудности. Страда от хронична депресия (възможно е и биполярно разстройство), а в последните години от живота си и от алкохолизъм. Негов кумир е Владимир Маяковски. Много факти от живота и смъртта му остават в тайна дълги години, за да се използва неговото име от пропагандата като символ на комунистическата борба.

Пеньо Пенев пише едни от най-романтичните и възторжени стихове за „новия живот“, близки по звучене до най-добрите стихотворения на Никола Вапцаров. Автор е на стихосбирките „Добро утро, хора!“ (1956 г.), единствената стихосбирка, която излиза приживе, „Ние от двадесетия век. Димитровград. Стихотворения“ (1959) и „Стихотворения“ (1961) (посмъртно).

След много житейски изпитания и тежка депресия Пеньо Пенев се самоубива в нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. в хотелска стая №118 на хотел „Москва“ в Димитровград. В нарочно предсмъртно писмо до началника на Окръжното управление на милицията в града Пенев снема отговорността за своята смърт от своите близки и познати. Въпреки това по-късно става ясно, че поетът е силно разочарован от реалността. Самият той в последните години на своя живот тъне в нищета, като няма средства за лечението на своето непризнато дете и продължава от идването си в града да живее в тясна квартира на Жилфонд под наем.

През 1962 г. е удостоен посмъртно с Димитровска награда за литература. През 1970 г. е обявен за почетен гражданин на Димитровград. От 1970 г. Община Димитровград учредява Националната литературна награда „Пеньо Пенев“. Присъжда се веднъж на 2 години, в рамките на дните на поезията „Пеньо Пенев“, които се провеждат около рождения ден на поета – 7 май.

***

И аз бях раснал с чесън и чорбица бобена.
И аз на своята софра съм нямал хляб.
Съдбата ми от зла орисница ли бе прокобена,
нали не бях роден страхливец слаб?
Какъв враждебен дух повлече и загроби
в кръчмарската смрадливост моя дълг синовен?

Сега чуждей излъганата обич
и как е тъжен залеза дъждовен!

***

Кой? Враговете ни? Как хитро се преструват!
С ласкателство коварно те ще те тешат.
Когато сам останеш, уж въздишките ти чуват,
когато затъжиш, с теб двойно уж тъжат.
С тревогите ти лицемерно се тревожат
и после в зла интрига ще те уплетат.

Днес чаша в кръчмата ще ги предложат,
а утре подир фуста ще те отклонят.
Насред път за да могат да те спрат –
небето и земята ще сберат!
Познавам ги! Добре ги опознах! –
Бях с тях на чашка, думах с тях,
каквото те ми наумиха…

Те залъка на дните ми вгорчиха.
Живот, живот! На младото ми рамо
ти вчера сложи тежка длан!
Мечтаното бе в кръчми отмечтано,
изпита – чашата, смехът – изсмян.
Тогаз към всичко станал безразличен,
аз отминавах чужд и мълчалив.
Забравил бях какво обичам
и никога не бях щастлив!

За тези дни ти разкажи,
за тровещото лицемерие,
което с клевети, с лъжи
уби там вяра и доверие.

Върху сърцето ми лежи
на спомен камъкът студен.
Тежи ми, страшно ми тежи
домът, озлочестен от мен!

***

Не спастрих вчерашния ден – развей-прах бях,
на завет се укривах до кръчмарския тезгях.

А помниш ли? Тогаз латинките цъфтяха
и белогръди лястовички край фонтана
калчица за гнездата си кълвяха,
когато моето гнездо семейно празно си остана,
когато дните ми внезапно обедняха.

Погина светлостта на бели рози, рано отцъфтели –
залезе тя в набраните ми сълзи накипели.

***

Пиян съм се клатушкал през нощта…
И днес тъгувам за неспастрените дни.
Като куршуми, неизстреляни в целта,
отидоха те накъде встрани,
прахосани с врага без бой.
И кой ще ми ги върне, кой?

***

Сърцето ми отрудено сега болей,
докрай разбрало нявгашната си вина.
И в моята коса белей
на ранна есен първата слана.

Горчи ми още снощното вино:
ще отгорчи ли – все едно!
Оттече време… Като бинт ме то превързва
и раните ми скорошни заръбват бързо.

Но знам – оставя белег всяка рана!
На съвестта ми сронен е брегът висок.

В мен срещата на две епохи стана,
ехтя у мен двубоят им жесток!

© Пеньо Пенев

AFISH.BG

 

Tags: пеньо пенев
afish

afish

категории

  • uncategorized (6)
  • Изложби (351)
  • Интервю (51)
  • Кино (597)
  • Книги (420)
  • Музика (535)
  • Новини (820)
  • Откъс на деня (739)
  • Поезия (658)
  • Театър (198)
  • Цитати (884)
  • Четива (95)
  • За нас
  • За реклама
  • Поверителност
  • За контакт
Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на AFISH.BG, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на AFISH.BG, посочване на източника и добавяне на линк към www.afish.bg. 
Използването на графични и видео материали, публикувани в сайта, е строго забранено. Нарушителите ще бъдат санкционирани с цялата строгост на закона.  Прочети повече на: https://www.afish.bg/
No Result
View All Result

Welcome Back!

Login to your account below

Forgotten Password?

Retrieve your password

Please enter your username or email address to reset your password.

Log In

Add New Playlist