ОЧИТЕ
І.
Любимата жена умря… Тогава
той си помисли как в самотни нощи
сред свойте спомени ще остарява –
край огледалото, където още
трепти лика й, младото й тяло!
Тъй както в ракла си държи парите
скъперникът – в туй старо огледало
той мислеше, че дните му са скрити.
За него времето бе сякаш спряло.
ІІ.
Но щом изтече първата година,
очите й поиска да си спомни… Боже,
зелени, черни или сиви бяха?
Нима не може да си спомни? Не, не може!
ІІІ.
Веднъж на улицата той излезе.
Бе пролет. Тишина. Дърветата цъфтяха.
В душата му – все тази скръб по нея…
На някакъв балкон под сенчестата стряха
видя очи да светят. Той отмина
смутен… Те също като нейните блестяха!
© Превод от испански: Петър Велчев
Из „Поетът и смъртта”
На Федерико Гарсия Лорка
ІІ.
Вървеше редом с Нея,
косата й не бе за него страшна.
А слънцето изгряваше, ковяха
по скелите работниците с чукове,
Федерико продума
с усмивка към смъртта. Тя слушаше.
– Защо, приятелко, довчера в моя стих
звучеше ударът на сухите ти длани,
а днес забиваш, щом запях, върхът
на сребърната си коса в съдбата ми?
Да ти възпея ли плътта, каквато нямаш,
косите ти, които вятърът развяваше,
страните румени, където те целуваха…
Днес, както вчера, циганко, смърт моя,
с която сме и двама тъй сами
през ветровете на Гранада, моята Гранада!
ІІІ.
Вървеше той, вървеше…
Издялайте, приятели,
на чудния поет безсмъртен паметник,
от сънища и камък във Алхамбра,
сложете го над изворче, водата дето плаче,
та вечно да мълви:
злодейството извършиха в Гранада,
във неговата хубава Гранада!
© Превод от испаски: Мария Грубешлиева
AFISH.BG
