Обикновено тя идваше в най-неочакван час през деня или късно през нощта. Най-често още от вратата се хвърляше върху мен и както сама се изразяваше, без много церемонии ми „разказваше играта“ или пък ме „употребяваше“ — кога върху кушетката, кога направо на пода, върху шарения котленски килим. Понякога веднага след това искаше да й направя нещо за ядене, а водка бях длъжен да имам винаги. Случваше се и да дойде мъртво пияна и уморена, да се просне върху кушетката и да спи така, с дрехите, до обед на следващия ден. Тогава аз опъвах походното легло, което бях купил за подобни случаи, и преспивах на него, сутринта й правех кафе и нещо за ядене, оставях й го на масата и отивах на лекции, а тя, ако не можеше да ме дочака, ми пишеше бележки с горе-долу приблизително съдържание: „Следващия път да ме изхвърлиш като мръсно коте, а за това, че не си го направил, те- целувам и временно даже малко те обичам, имаш късмет, че те няма, щях да ти разкажа играта доста жестоко. Не-да.“ Тя обичаше да изписва името си с две срички, защото бе прочела в един много нашумял съвременен роман, че името на главната героиня, нейна адашка и също мъжка мадама като нея, се състои всъщност от двете-полюсни понятия „не“ и „да“, между които протича целият съзнателен живот на човека. Бях й дал ключ и понякога намирах оставени продукти и бутилки — компенсация за моите грижи за нея. Нито веднъж обаче не се зае да подреди, да измие чинии, да изпере или да почисти. Неда беше лишена от най-елементарните и присъщо женски инстинкти и привички, свързани с уреждане и поддържане на дом. Колкото повече я опознавах, толкова повече установявах, че с изключение на особено силно подчертаната си сексуална детерминанта тя нямаше нищо общо с женския пол. Съзнателното изграждане на мъжка гледна точка към света бе дало своите плодове в цялостното оформяне на личностната й характеристика, на начина на мислене и на манталитета й. Да нея приема такава, каквато е, означаваше да я загубя по най-лесния и най-сигурен начин, затова нямах избор. След училище или библиотеката тичах право вкъщи с надежда да я заваря там, свита на леглото, с чашка кафе и цигара, четяща някоя от книгите ми по психология — единствената от моите научни дисциплини, която привличаше интереса й. Бях благодарен да намеря и само някакъв знак, че е идвала — пепелник с угарки, останало малко кафе на дъното на джезвето, неприбрана книга, която е чела, неугасен транзистор, оставена чиния за миене, ако е хапнала нещо. А веднъж — върхът на нахалството — беше оставила дънките си, придружени с бележка: „Младеж, като переш твоите, сложи в легена и моите, само гледай да е по-скоро, трябват ми за утре вечер. Докато са мокри, им изтегли крачолите, да не се свият на дължина. Провери да не съм забравила нещо в джобовете. Къде скиташ по цял ден бе? Чаках те сума ти време. Утре вечер ще ти разкажа играта. Не-да.“ Побеснях. Хвърлих дънките й в легена и изсипах отгоре им две големи бутилки белина. До вечерта на следващия ден бяха станали на нищо. Казах й, че аз така пера дънки, тя разбра, че бе прекалила, и повече не повтори номера, а аз след два дни й купих от един негър от трети курс нови дънки и ги оставих на масата с бележка: „Подарък за рождения ти ден след четири месеца.“ Имаше периоди, когато идваше по няколко пъти в седмицата, но и такива, в които изчезваше по десетина дни. Не я питах защо не идва, бяхме се разбрали по тоя въпрос. Много често ме измъкваше и отивахме я на кино, я на театър или на концерт. На опера не искаше да ходи, смяташе я демодирано изкуство и предпочиташе да слуша най-хубавото от известни опери чрез моя грамофон. Аз пък обичах и затова на опера си ходех сам. Такъв запален кинеман като нея не бях срещал. Не пропускаше филм, особено чужд, и смяташе, че киното е една възможност да пътуваш по света без пари. Всеки филм е сниман някъде, казваше тя. отразява някакво място от земното кълбо, следователно разширява площта на онова, което си видял от планетата. Неда се готвеше за археолог, но мисля, че бе родена за пътешественик не във времето назад, а по безкрайните пътища на света, който така и си остана за нея само това, което бе успяла да види на малкия бял квадрат на екрана.
© Кирил Топалов, „Нерви”
AFISH.BG