***
ВСЕ ТИЯ болни светлини
и тия сълзи неизплакани,
и тия немощни жени,
незвани и нечакани!
Ще смогне ли студений ден
да ме погълне в свойте крясъци,
и да запали, възроден,
простора с нови блясъци?
Или ще чакам пак нощта,
та в нейните прегръдки каменни
да ме целуне пепелта
на жалбите ми пламенни?
***
J’aime l’horreur d’etre vierge…
Stephane Mallarme
НЕ ЗНАЯ, тоя път извежда
ли от миражите навън,
но любя тоя странен сън
на уморената надежда
да виждаш как с невидим плам
догарят бавно в миг тържествен
утехата да бъдеш сам
и ужасът да бъдеш девствен;
да чуваш чудния псалом
на изумяващата младост,
която в свойта буйна радост
любов разискря в твоя дом.
О миг божествен, миг тържествен
за несъбудената плът,
пленена в прокълнатий път
на ужаса да бъдеш девствен.
***
ПРОЩАВАЙ! Не зови! Не спомняй!
И не проклинай свойте дни!
Душата ми блуждай бездомна,
но свойта участ не вини.
Аз не разбирам, не греша
и отминавам пак безгрешна,
тъй както някога те срещна
безпаметната ми душа
в денят на първите съблазни,
в денят на първата лъжа.
Аз не разбирам, не тъжа
по нашия забравен празник,
угаснал в здрачните вълни
на всепрощаваща забрава.
О, чуй, душата ми звъни:
не спомняй! Не зови! Прощавай!
С приятели в Мюнхен
***
Студена е душата ми, царице,
любов не ще обвърже моя път!
Николай Райнов
ТИ СПЛИТАШ в упоение ресници
и не съзираш оня смъртен кът,
над който тъмна реч ще изрекат
на бледна смърт пленителните жрици.
Безследни в твоя поглед ще заспят
на плаха вечер плахите зарници,
студена е душата ми, царице,
любов не ще обвърже моя път!
Под моя праг ранила е нощта,
огромно слънце в моя свят залязва,
и моят рог отдавна протръби.
Сред сините пустини на скръбта
безстрастно мрачен схимник ще разказва
гибелността на лихи две съдби.
Боян Пенев, Николай Лилиев и Йордан Йовков
***
ЖЕНАТА, която от паметните дни
сърцето ми пламенно страстно обича,
живее в незнайни, далечни страни
и Ничия Никога тя се нарича.
Тя има над мене безименна власт
и всякоя гънка ми спомня за нея –
напролет тя кани в разлистния храст,
наесен – в безшумната плаха алея.
Над нейния замък мълчание бди,
житейската врява до нея не стига –
и своите жертви тя дебном следи,
разтворила нощем надзвездната книга.
Тя люби печалната бледна луна,
която целува полята безбрежни –
и нейната мисъл не знае злина,
и нейните думи са тихи и нежни.
тя люби потайния приказен мир,
потънал в мъглите на здрачна далечност –
и в нейния поглед – планински тих вир –
оглежда се мълком безмълвната вечност.
От своите свити лазур-върхове,
които крилата мечта не догоня,
тя тръпном се вслушва и тръпном зове,
но нейния зов се в снежинки отроня.
И нейната похот безплътна в нощта
от тъмни желания нивга не трепва –
тя слуша чаровния танц на смъртта
и тихи любовни легенди нашепва.
На вихрена младост най-свидния цвят
напусто за нея сърцето обрича:
живее живота на приказен свят
и Ничия Никога тя се нарича.
© Николай Лилиев
AFISH.BG
