“Имаше луна. Покривите на къщите блестяха и пътят блестеше, и дерето, а от луната течеше тая бяла мътна светлина и се разпиляваше по тревата, по сушините и по сенките. Баба Неделя никога не спеше, когато имаше луна. Тя и иначе почти никога не спеше – денем седеше в гробището, гледаше кой идва и кой не идва, ходеше между гробовете и всеки път си избираше различно място къде да седне. Когато не идваха хора, прелитаха птици и кълвяха от изсъхналата й черна ръка трошички и зърна. В гробището беше тихо – уж беше край самото село и всички минаваха покрай него, като отиваха на къра или се връщаха от него, а човешка глъчка и звуци на коли се чуваха много рядко. Тук имаше друга глъчка и други звуци и баба Неделя идваше заради тях. Те излизаха от самата нея и тя ги слушаше, сякаш беше нейде отстрани. Много добре разбираше тя, че излизат от самата нея, и затова се питаше дали наистина някога е живяла и дали изобщо го има това село и тия останали съвсем малко хора. Тя не говореше с мъртвите, както разправяха в селото – тя говореше със себе си, а в нея не всичко бе мъртво. То оживяваше тук, в гробището, и ако дойдеше някой, се чудеше на младите й, зелени очи, пръскащи неугасим живот.
За нея мъртвите и живите много не се различаваха. И Дачо беше мъртъв, макар че ходеше всеки ден на резачката или някъде по полска работа, ако нямаше дъски за бичене. И когато го зърнеше от чардака как се движи, как дава на овцете храна или говори на жена си, без да се обръща насам, той пак си беше мъртъв. Не Дачо гледаше баба Неделя, а себе си. Тя го носеше вътре в себе си заедно с всички други живи и мъртви хора от нейното село и от нейния безкраен род. Беше повивала почти цялото село, бе бабувала на всекиго, може би само на дядо Димитър Столетника не беше бабувала, и затова не различаваше много женската утроба от отворения гроб, защото бе посрещала и изпращала всички. Кратка беше пътечката на родените и затова тя не ги различаваше много, макар че познаваше до най-тънки подробности извивките на всяка човешка пътечка.
Сега имаше луна, обляла с мътна светлина селото. Всички бяха заспали. Жените се мятаха в леглата до дълбоко заспалите мъже. Малките момичета сънуваха кошмари и плачеха насън, но това беше по-рано, когато в селото имаше все още малки момичета. Сега старите жени се мятаха в сънищата си, защото и те бяха малки момичета и винаги щяха да си останат такива.
…
А тя нямаше съдба. Тя имаше една голяма и пълна бяла луна, едно тъмно спящо село и две зелени очи. Сега седеше на своя сандък и изпращаше звуците. Те я напускаха, за да се върнат пак някога, да я изведат на бялата трева и разиграят сбръчканото й чуждо тяло, уморената й човешка плът. Баба Неделя изпращаше звуците, след като беше се смяла и плакала с тях. Утре щеше да иде на гробището, дето я чакаха другите звуци. Така вървеше тя по своята пътечка, между едните и другите звуци, между гробището и селото, между живите мъртви и мъртвите мъртви, изсъхнала, уморена и безсмъртна, с весели зелени очи.”
© Васил Попов, „Корените”
Васил Попов с Габриел Гарсия Маркес и преводачът Румен Стоянов
AFISH.BG
