***
НАКЪДЕ ли ни води пътеката?
Ний сме с теб само двама сега,
ний сме с теб и вървиме полека,
и вървиме, не знам откога.
Слънчев лъч пада, в него повяхнал,
върху твоето рамо без срам.
Аз протягам ръка да го махна
и забравям ръката си там.
Гледам твоята мургава буза,
гледам твойта басмена пола
и коляното, малко охлузено
от зъбите на остра скала.
С тези дребни безценни съкровища
бих бил, вярвай, безкрайно щастлив
под прохладния мрак на боровете,
сред дъха на босилека див.
Но в очите ти тих се оглежда
само смърчът, от слънце облян,
и студено е тъй безнадеждно
твойто рамо под топлата длан.
Накъде ли ни води пътеката?
Бяхме двамата с теб досега.
Но в завоя усоен полека
ето, среща ме мойта тъга.
Близнак
Под зодия Близнаци се родих,
но зодията май излезе грешна:
Родината докрай обиколих,
а никъде близнака си не срещнах.
За да не ми е скучно, че съм сам
понякога се духом раздвоявах:
поел нататък, връщах се насам,
ту спирах се, ту крачки ускорявах,
ту в пътя си към простите неща
затъвах в лабиринти неизбродни,
ту в порива към висша красота
събуждах се в зловещи преизподни.
Близнак роден, близнака си не знам.
А дълго чаках го в среднощни бдения,
и сам – от самотата си пиян –
беседвах с призраци, целувах привидения.
Така я карах. И до края пак
така ще бъде – то се подразбира:
дори да е по зодия близнак,
човек се ражда сам и сам умира.
***
Отиде си. Небето се разплака.
Скръбта приведе старите ели.
И вятърът засвири сред букака.
С две думи – времето се развали.
Камината във стаята запуши
и скръб, и дим очите насълзи.
Стоя и зъзна, и с досада слушам
как псето срещу вятъра ръмжи.
Така се всичко мигом измени:
боровете са сякаш непознати,
далечните мъгливи планини
така изглеждат чужди в тишината.
Стоят с прозорци заковани хижите
и няма цветни рокли, песни, смях;
с език студен мъглите само лижат
поляната, де нявга с теб седях.
Отивам си. Какво сега ще диря
сред този край де пада мракът чер
и само мокри клони дирижират
на вятъра дивашкия концерт.
***
Пак премина без теб и тоз ден.
Не дойде, пък и аз те не чаках.
На прозореца стар и студен
дъжд до късно безсмислено плака.
Пак по стаята крачки броих;
четох книга, която не помня;
писах нещо, което изтрих;
гледах често без нужда часовника.
Както винаги мина денят.
Падна вънка на здрача пердето.
Уморен от сълзите, дъждът
с тъмен облак забули лицето си.
А сега – накъде? Уморен,
все това „накъде“ си повтарям.
Ден ли бе, или сянка на ден?
– Празен лист е станал календарят
***
Ще мине като вятър лек тъгата,
ще стихне шумният ни жизнен ден,
ще спре протестът, ще замре борбата,
и ти, и аз, любима, ще умрем.
Над гробовете кръстове ще сложат,
цветя от тенекии, кандила.
И ще потънат в грижи пак за кожата
роднините във черни облекла.
Къде ще бъде твоят гроб, любима?
Къде ще бъде моят труп зарит?
Със тифус ли за рая ще заминеш,
в скандал или в борба ще съм убит?
Кой знай. Кому ли трябва и да знае?
На кръстовете в черната гора,
не бих могъл аз череп гол, омаян,
да сложа върху твоите ребра.
Във гробищата вятърът ще вее,
ще зъзнат кръстове под ситен дъжд.
Тук никой нивга няма да запее,
не ще се смее никой ни веднъж.
Ще свети месец, остър като брадва,
ще зъзнат пожълтелите листа.
И само циганите ще се радват,
от гроба ни кога крадат цветя.
AFISH.BG
