Умберто Еко е професор по семиотика в Университета в Болоня, изследовател на комуникацията със знаци и символи, медиолог, историк, медиевист, естетик, критик и писател.
Той е запален колекционер на книги и е притежавал лична библиотека с 50 000 тома, от които 1200 редки издания.
Посещавал е България четири пъти, последно през 2004 г.
Роден е на днешния ден, 5 януари, през 1932 г. в гр. Александрия, Италия. Живее в Милано. Произходът на фамилията му е скрит в древните книги. Дядо му е бил подхвърлено дете и фамилията му е дадена от някакъв градски чиновник. Приятел на Умберто Еко, който работел в библиотеката на Ватикана върху темата за йезуитите през ХVII в., попада на списък с изрази, които те използвали за подхвърлените деца. Един от тях бил „ex coelis oblatus” (даден от небето). Така фамилията му се оказва йезуитската абревиатура ECO, все още запазена в старинни документи.
Започва кариерата си в сферата на медиите – сътрудник в италианската телевизия RAI, после работи в книгоиздателства и публикува ежеседмични коментари в италианския вестник L’Espresso.
Тематичният обхват на научните му изследвания е в спектъра от Св. Тома Аквински през Джеймс Джойс до Супермен.
Преподава естетика и теория на културата в университетите в Милано, Флоренция и Торино. Професор по семиотика в Болонския университет от 1971 г. Директор на Collège de France.
Своя дебют в романистиката прави през 1980 г. с „Името на розата” (екранизиран през 1986), следван от още пет романа „Махалото на Фуко” (1988), „Островът от предишния ден” (1994), „Баудолино” (2000), „Тайнственият пламък на кралица Лоана” (2004) и „Пражкото гробище” (2010 г.).
Шон Конъри в екранизацията “Името на розата”, 1986-а
Сред около 70-те му нехудожествени книги (академични и есеистични) могат да се откроят „Поетиката на Джойс” (1965), „Отсъстващата структура: Увод в семиологията” (1968), „Трактат по обща семиотика” (1978), „Границите на интерпретацията” (1990), „Кант и птицечовката” (1997), „Връща ли се часовникът назад” (2006), „Растителната памет и други истории за библиофилията” (2007) и „Изграждане на враг и други случайни истории” (2011).
През 2004 г. Умберто Еко публикува илюстрирания сборник „История на красотата”, последван през 2007 г. от „История на грозотата” и през 2009 г. от „Vertigo”, кръговрат от образи, понятия и предмети.
Открива множество нови тенденции в полето на масовите комуникации. Обяснява много явления, типични за съвременната цивилизация: футболът, знаменитостите, модата, тероризма… Кредото му „виждам смисъл там, където стои изкушението да видиш само фактите”, му позволява да развие обща теория на семиотиката, в чийто център е „моделът-читател”, който единствен може да открие и интерпретира неизказаното.
Писателят напусна нашия свят преди по-малко от година.
Представяме ви избрани мисли на Умберто Еко:
„За вечната слава първото, от което се нуждаете, е космическо безсрамие.“
„Новите технологии убиват мисленето.“
„Смелостта е онова, което те превръща от съзерцател в участник.“
„Културата, не войната, циментира европейската идентичност.“
„Колко спокоен би бил животът без любов! Колко безопасен, безбурен… и колко скучен!“
„Винаги съм бил запленен от фалшификациите и от лъжата. Лъжата е фундаментален аспект на комуникацията. Тя е разговор за възможни светове. За реалността би могло да комуникира дори едно куче. То обаче не може да лъже.“
„Според мен е важно не толкова да имаш спомени, колкото винаги да си разчистваш сметките с тях, да възобновяваш контакта си с детството, да преоткриваш хората от онова време, някоя приятелка, учителката, в която аз и приятелите ми винаги ще сме влюбени. Аз използвам много детството си в своите книги.“
„Книгата е крехко същество, което страда от разрухата на времето, страхува се от гризачи и непохватни ръце. Библиотекарят пази книгите не само от човечеството, но също така и от природата и посвещава живота си на войната със силите на забвението.“
„Романът е като дете. Поне две години трябва да се грижиш неотлъчно за него.“
„Човек пише за миналото винаги с поглед в настоящето.“
„Дейността на писателя се състои в това да „създава“ своя собствен читател.“
„Писмените произведения никога не променят настоящето, те могат единствено да променят бъдещето. Например, четете книга, която ви оказва дълбоко впечатление; постепенно се променя вашият начин на мислене, вашата личност, и утре или вдругиден вие се държите по коренно различен начин. Онези, които се обръщат към интелектуалците с молба да решат глобални проблеми, правят грешка.“
„Средновековието има две лица. Първото е богословското, философското, монашеското, латинското. Това е по-скоро моето, ако се имат предвид романи като „Името на розата“ и „Махалото на Фуко“. Другото лице е това на трубадурите, на селяните, едно присмехулно, войнствено лице, в което се говорят нови езици. Това е Средновековието на „Баудолино““.
„Хората цяла седмица чакат да стане петък, цяла година – да стане лято и цял живот – да са щастливи.“
„Истинският герой е винаги един герой по погрешка.“
„Ако не тренираш паметта си, ставаш идиот; ако я обогатяваш, ще изживееш хиляди животи.“
„Не знам дали съм изпитвал големи удоволствия. Вероятно пак заради католическото ми възпитание търсенето на щастието не е присъствало в хоризонтите ми. Живея със съзнанието, че съм бил глезен и не искам да се оплаквам, би било малко прекалено! Аз съм спокоен, очаквам спокойно смъртта си, като все пак не бих желал да свърша в адски мъки.“
„За „Името на розата”: Един приятел ме беше помолил да напиша кратка детективска новела, по която да направи сериал. Казах му, че ако направя това, тя ще се развива в Средновековието и ще бъде поне 500 страници. Разбира се, сериалът не се осъществи, но вече бях запален по идеята да напиша историята.“
„Понякога мразя този роман. Действително мисля, че някои от следващите книги са по-добри. Но това се случва на много автори. Маркес може да напише 50 книги, но винаги ще бъде помнен с „100 години самота“. Всеки път, когато издам ново заглавие, продажбите на „Името на розата“ скачат, тъй като хората решават да прочетат най-известната книга преди новата.“
„Вярвам, че това, което ние ставаме зависи от това, което нашите бащи ни учат в различни моменти, в които не се опитват да ни научат. Ние се формираме от малки късчета мъдрост.“
AFISH.BG
