На днешния ден през 1898 г. е роден един от най-бележитите писатели в историята на българската литература – Димитър Талев.
И до днес неговата тетралогия, състояща се от романите “Железният светилник”, “Преспанските камбани”, “Илинден” и “Гласовете ви чувам” заема видно място сред произведенията, с които България може да се похвали…поне в литературата Македония и България ще бъдат заедно. Уникален по обхват и дълбочина в българската литература романов епос за подготовката, зенита и епилога на Илинденско-Преображенското въстание. …само дето днес нито някой го чете, нито го изучават в училище.
След 9 септември 1944 г. е заклеймен като фашист и великобългарски шовинист, защото публично се обявява срещу решението на Коминтерна за създаване на македонска нация и език. Следва изключване от Съюза на българските писатели, арест и задържане в Софийския централен затвор, концлагер в Бобовдол и в Куциян.
Голяма заслуга за освобождаването на Димитър Талев имат неговият дългогодишен приятел и колега Георги Караславов, който заедно с Тодор Попадамов, Христо Калайджиев, Георги Кулишев (тогава подпредседател на Народното събрание) и на Георги Константинов, успяват да издействат освобождаването му през февруари 1948. След освобождаването, семейството на Димитър Талев е изселено от София в Луковит, където в условията на обществена изолация, през следващите десет години той доработва романа „Железният светилник“, създава „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
В края на 50-те и началото на 60-те години на 20 век властта променя вижданията си по Македонския въпрос и постепенно застава на патриотични позиции. В резултат Талев е реабилитиран напълно, като се посвещава на свободна писателска практика. Той е отличен със званията „Заслужил деятел на културата“ (1963), „Народен деятел на културата“(1966), избран е за член на Управителния съвет на СБП, става лауреат на Димитровска награда за 1959 г. Избран е за народен представител в V народно събрание през 1966 г.
През 2016 г. е удостоен посмъртно със званието „Почетен гражданин на община Луковит“.
Името на Димитър Талев носят множество географски обекти, както и културни и образователни институции. Димитър Талев е автор и на трилогиите “Усилни години” и “Самуил цар български”, романите “На завой” и “Хилендарският монах”, повестите “Братята от Струга” и “Кипровец въстана”, биографичен очерк за Гоце Делчев и десетки разкази…
***
Предлагаме ви откъс от „Железният светилник“:
— Убийте ме. Изгонете ме. Ще ида при него — изрече тя бързо, задъхана и продължи пак тъй бързо: — Аз знам какво сърце има той, само аз. Как страдал, сирак, колко се мъчил, сички го мъчили и затова е такъв див. Но е най-добър. И ти го мразиш, и сички се подбиват с него, но той е най-добър от сички. Див, ами кога се събрал с люде! Ти не миряса, докато не го прогони, и един път не го покани да влезе вкъщи. А той иконостас ти направил, за тебе, ама не смей да ти го даде. Такъв е той. Жално ми беше за него. После, като го чух да приказва и сърцето му плаче, плаче… мил ми стана. Четирнайсет години е по-стар от мене, а ми каза: „Ти си ми като майка и нема нищо по-мило от майка, моята майка умре.“ Той е като дете послушен, от сичко ще се откаже, и от виното, ако му кажа, сичко ще направи. Попита ме и аз му казах, че ще се омъжа за него. Такъв е той, аз го знам.
— Защо не дойде да ми кажеш? Нели аз съм ти майка.
— Как да ти кажа за него! Би ме удушила. Тебе и Лазе не смей сичко да ти каже.
— Защо му се даде, защо си побързала, така ли се пази моминска чест!
Катерина изви глава на една страна, на друга страна, търсеше отговор:
— Не знам — промълви тя, наведе очи. — Нещо ме грабна с голема сила… Бех като упоена, нищо не мислех. После си казах: по-добре. Сега мама нема да откаже. Ще ме омъжат. Ама как да отворя уста да ти кажа… Помислих да избегам при него. Как да се разделя с вас, исках с добро…
Тя притисна длани на лицето си и зарида, рамената й подскачаха високо.
Завесите на трите прозорчета на стаята вече светлееха с всичките си шарки, малкото пламъче на светилника бледнееше в утринния здрач. Султана го духна. Премести светилника. Сетне пак го взе и стана. Катерина продължаваше да плаче, но все по-тихо. Султана рече:
— Ще те омъжим за него. Не може иначе. Но аз нема да те пратя трудна под венчило. Преди да влезеш в църква с невестински венец, безсрамнице, ще подиря чаре да пометнеш.
— Майко…
— Мълчи! Жално ти е за детето… Ето, кучко, ще платиш греха си со живота на първата си рожба.
Тя се обърна и излезе от стаята.
Щом излезе тя, Катерина сплете пръсти, стисна ги, изви ги до болка и в смътно за нея, невинно отчаяние отново проплака:
— Мили боже, колко страшно става!…
Ала дълбоко в сърцето й — струваше й се, далеч негде в нея — трептеше скрита радост. Откакто бе усетила детето в себе си — само в мъка, в тая чудна болест, която я хващаше внезапно и също тъй внезапно изчезваше, — тя непрестанно мислеше за него, по всяко време, без някакво определено чувство. Само това знаеше тя всеки миг, че то е в нея, че расте в нея, но сега, като чу от майка си, че то трябва да умре, почувствува жал към него — за пръв път като към нещо живо — и непреодолим страх за него, за себе си. Ала след това нямаше да има вече никаква преграда между нея и Рафе. И тя потрепера в замайващо, ненаситно сладка, могъща тръпка, която мина през цялата й утроба, както винаги, когато я вземаше той в прегръдките си.”
© Димитър Талев, „Железният светилник”
AFISH.BG
