Бети Фернандес. Споменът при мъжете не протича никога в това озаряващо осветление, съпровождащо спомена при жените. Бети Фернандес. И тя също чужденка. Само да произнесете името й, и тя е тук, крачи по една парижка улица, късогледа е, вижда съвсем слабо, присвива очи, за да е напълно сигурна, махва ви леко за поздрав. Добър ден, как сте? От дълго време вече покойница. От тридесет години може би. Спомням си изяществото, сега е твърде късно, за да го забравя, и досега нищо не може да се мери с това съвършенство, нищо не ще може никога да се мери с подобно съвършенство, нито обстоятелствата, нито епохата, нито студът, нито гладът, нито германското поражение, нито обилната светлина, хвърлена върху престъплението. Тя винаги преминава по улицата над историята на тези неща, колкото и да са ужасни. И нейните очи са светли. Розовата рокля е поизносена, а черната широкопола шапка — прашна в яркото слънце на улицата. Тя е слабичка, висока, изрисувана с туш — гравюра. Хората се спират и гледат възхитени финеса на тази чужденка, която минава, без да вижда.
Царствена. Не можете да познаете в първия момент откъде идва. А после си казвате, че е възможно да идва само от другаде, само от там. Тя е красива, красива поради самото това обстоятелство. Облечена е в старите дрипи на Европа, с остатъка от сърмата, с вехтите демодирани костюмчета, с вехтите завеси, с вехтите кръпки, с вехтите парцалчета от висшата мода, с вехтите, проядени от молци лисици, с вехтите лутри, красотата й е такава, парцалива, зиморничава, подсмърчаща и лъхаща на заточение, нищо не й става, всичко е прекалено голямо за нея и все пак й стои, всичко се върти по нея, толкова е слаба, нищо не й е по мярка и въпреки това й стои. Тя така е устроена по ум и по тяло, че всичко, което се докосне до нея, незабавно, неотменно става част от красотата й.
© Превод от френски: Силвия Вагенщайн
AFISH.BG
