“Тя погълна вниманието му изведнъж. В продължение на няколко секунди Бенц успя да я разгледа и първата, безусловно първата увереност, която доби за нея, бе, че тя е сестра на българския офицер. Приличаше на него поразително. Второто впечатление бе това за съвършената хармония на личността й. То като че изпревари по-обикновеното впечатление за телесна красота и елегантност в облеклото. Тя бе в сребърносив английски костюм, шапка от същия цвят и тъмни кожени ръкавици. Тя бе мургава като брат си, но не тъй много и в полумрака на вечерния здрач се стори на Бенц необикновено красива.
Андерсон го представи на познатите си: фройлайн Петрашева и ротмистър Петрашев. Бенц се поклони леко и сериозно. Фройлайн Петрашева подаде ръката си със студена вежливост. Очевидно тя не принадлежеше към българките, които се въодушевяваха лесно по отношение на германците. Дори в начина, по който подаде ръката си, Бенц долови сянка от надменност. Това качество обаче изглеждаше привидно и като че представляваше част от лекото втвърдяване на личността и при съприкосновение с непознат мъж. Но каквато и да бе, надменна или простодушна, тя подаде малката си ръка откровено, като момче, без задни мисли, без онова преднамерено кокетство, което разваля маниерите на толкова много жени.
Веднага след запознаването ротмистър Петрашев промърмори някакво извинение и отиде при шофьора, Андерсон каза на девойката с изящен тон няколко ласкави неща за Бенц (отличното впечатление, което произвел на двама холандски полковници), каза въобще каквото бе прието да се казва при подобни обстоятелства. После се извини, макар и не тъй мъгливо, както другаря си, и отиде при него. По този начин Бенц остана сам с девойката, осъзнавайки неприятно безразличието, с което го наградиха кавалерите й. Тя заговори на немски почти без акцент, като обясни, че гумата им се пукала вече за четвърти път и спиранията ги забавили много. Това било извънредно неприятно, тъй като трябвало да бъдат в Х… най-много след един час. Мислите ли, че ще стигнат в Х… след един час? Не! Крайно неприятно!
– Завиждам на автомобила ви! – каза тя, гледайки неголемия, но здрав военен автомобил.
Бенц обясни, че последният е гордостта на германското интендантство в Х… И понеже германците са вложили вече ръка на румънския петрол, нямало защо да икономисват много бензина. След малко Бенц описваше удоволствието от автомобилните си разходки с фрази, които не му бяха идвали наум досега. Описваше ги, преплитайки в тях няколко весели случки, които искрено разсмяха фройлайн Петрашева. Но смехът й не бе много жизнерадостен. Той замираше изведнъж, като оставяше след себе си тъжна пауза, защото с него замираше и чаровното движение на устните й. Но все пак тя можеше да се смее. Тя се смееше с лицето си, с очите си, с движенията си, като че искаше да се наслади на всичката пълнота на смеха си. И както налагаше приличието, Бенц счете за нужно да прекрати разговора тъкмо в момента, когато му се стори, че можеше да стане досаден за фройлайн Петрашева. Смехът й пресекна изведнъж и последната му пауза се сля с необятната тишина на полето.
Бенц отиде при автомобила, но само за да го обърне. Когато се върна за сбогом, завари при фройлайн Петрашева елегантните й спътници. Дали бе станало някакво съвещание между тримата? Или предложението на Андерсон бе самостоятелно хрумване? Но в следващия миг Бенц трябваше да чуе следната молба, която, тъй да се каже, му подсказа възможността да види девойката още веднъж: тъй като един от тях трябвало на всяка цена да бъде в Х… преди пристигането на влака от юг, Бенц щял да задължи и тримата, ако вземе поручик Андерсон с колата си.
– Това е единственият начин да спестим безполезното пътуване на един човек до София – обясни Андерсон.
Очите на фройлайн Петрашева потвърдиха думите с прелестно оживление.
– Този човек е разнебитен от малария – допълни ротмистър Петрашев. – Освен това е германец, знаете.
Ротмистър Петрашев говореше немски много лошо, съвсем не като сестра си. Дори бъркаше падежите. Но тонът му бе станал извънредно изящен. Бенц се усмихна вътрешно на заинтересованата му любезност. Но тя не бе неприятна. Тя просто изразяваше готовността му да приеме една услуга, без да си дава вид, че ще се чувствува задължен наистина от нея.
Преди да седне в автомобила, Андерсон се отдалечи с фройлайн Петрашева на няколко крачки. Двамата заговориха на френски. Този разговор не продължи повече от минута, но той бе достатъчен да смае Бенц. фройлайн Петрашева говореше френски съвършено. Това му се стори тъй странно (макар в него да нямаше нищо необикновено; само настроението на Бенц бе тая вечер някак особено!…), щото той не можеше да не се обърне към ротмистър Петрашев и да каже възхитено:
– Сестра ви говори отлично френски!… Прекарал съм две години в окупираните области на Франция и мога да кажа, че…
– Майка ни беше французойка! – бързо обясни ротмистър Петрашев.
Той се намръщи леко, като че раздразнен от неуместната интимност на обяснението си.
– Тъй ли?… — промърмори Бенц забъркано.
Тъмните очи на ротмистър Петрашев се втренчиха изпитателно в лицето на Бенц и като не откриха в израза му сянка на расова омраза, добиха изведнъж златист блясък.
– Но аз се чувствувам българин – спокойно заяви ротмистър Петрашев. – Също и сестра ми.
Фройлайн Петрашева завърши разговора си с Андерсон, като се докосна леко с пръсти до ръкава на мундира му, искайки да го задържи още; но като видя Бенц седнал при кормилото и гледащ въпросително към тях, потисна намерението си някак угнетено.
Андерсон седна на предното седалище до Бенц.
Ротмистър Петрашев и сестра му останаха забулени в тъмнеещия здрач един до друг в своята самотност, в своята затвореност…
– Кажете ми – попита Бенц, когато автомобилът се понесе по шосето, – какви са тия хора?
Андерсон извърна в усмивка широкото си лице и се премести по-близо до Бенц. Явно бе, че е готов да разговаря.
– Много симпатични! – каза той. – Може би е интересно да научите, че не са чисти българи!…
– Научих! – каза Бенц.
– А!… – възкликна Андерсон. – От брата ли?
Гласът му изглеждаше доволен.
Мракът се бе сгъстил съвършено и само светлината на фаровете показваше пътя. Бенц намали скоростта, като взе пред вид времето, в което Андерсон искаше да пристигне в Х…
– Те са само наполовина българи. Останалото е френска кръв. Някога бащата заемал дипломатическа служба в Цариград. Военна, струва ми се. Там се оженил за дъщерята на един френски концесионер. Това било през времето на Абдул Хамида и капитулациите.
Андерсон замълча.
– Приятни са! – каза Бенц сдържано.
– Много! – настойчиво увери Андерсон. – Особено сестрата, която е заобиколена с всякакъв вид обожатели … Искам да кажа, беше по-рано …
Той се разсмя изведнъж:
– Предполагам, че не ще ме сложите между тях. Нито пък аз вас. Но вие ще я опознаете по-добре в Х …
Бенц го погледна изненадан. Под отразената от шосето светлина на фаровете кадифенозелените очи на Андерсон се усмихваха с лукаво добродушие.
– О, те ще ви поканят, бъдете уверен! Те имат къща в Х … и ще останат там две седмици. Сестрата най-малко, ако гостуването на кайзера принуди брата да се върне в София. Повтарям, ще ги намерите крайно симпатични. Колкото за сестрата, тя има вече отлично мнение за вас. Каза ми го, преди да тръгнем.
– Благодаря – каза Бенц. – Не мога да се въздържа да не забележа, че тя е извънредно красива.
Андерсен замълча, като че обмисляше думите му. После, като не откри нищо необикновено в тях, произнесе с равен глас:
– Красотата е банално качество у много жени. Същинското очарование иде от вътрешния пламък на личността. Аз съм съвсем обикновен мъж в униформа и не съм видял кой знае какво, но за мене фройлайн Петрашева е най-приятната жена.
Андерсон замълча отново.
До края на пътуването той говореше, прекъсвайки речта си с дълги паузи, в които Бенц чувствуваше погледа му върху себе си. Автомобилът се хлъзгаше със задавено бумтене по светлата лента на шосето. Отминаха оризищата и се понесоха из високата част на полето, между два реда мълчаливи тополи. Из въздуха се носеше благоухание на сено, щурци пееха из храстите, а над всичко трептеше сладостен и тъжен покой.
– Да – продължи Андерсон със същия равен глас, но малко по-нисък, – тя е удивително интелигентна и същевременно импулсивна. Тя ви поразява с това качество, за да ви разкрие след миг колко човешко има в личността си. Изпитах това, когато я видях за първи път. Тя бе под възрастта, в която се излиза пред обществото, но очите й излъчваха зрелост, а думите й смайваха…
Андерсон направи втора пауза, в която Бенц се попита дали събеседникът му не бе влюбен във фройлайн Петрашева. Но очевидно не бе. Или най-малко Андерсон стоеше твърде далеч от просташката искреност на обикновен влюбен. Онова, що озадачаваше Бенц, бе странната преднамереност в Андерсоновия глас.
Внезапно Андерсон се раздвижи и Бенц чу гласа му съвсем близо до ухото си:
– Тя ще ви се разкрие в няколко дни или в няколко часа всред всичката съблазън на онова, което ще наречете непосредственост. Животът й е тъжен роман. Вярвам, че не ще се покажете суров, когато го преценявате. Аз апелирам към простата честност на мисълта ви. Но не ви ли говоря твърде много за нея? Понякога човек е наклонен да злоупотребява с личността на събеседника си. Например, когато иска да спаси някого. Тук няма никакъв егоизъм. И все пак аз се питам, дали в този момент не ви се виждам странен и може би досаден?
– Не! … Никак! … – измърмори Бенц, без да проумява нито дума от онова, което му говореха.
– Има неща – каза Андерсон, – за които човек чувствува огромна отговорност. Простото разкриване на една личност например. Светът е пълен с предателство, знаете …
Той млъкна изведнъж. Шум от щракане на запалка показа, че пали цигара.
Бенц осигури с поглед липсата на препятствие пред автомобила и извърна главата си към Андерсон. Под жълтата светлина на пламъка с изопнатото си и съсредоточено лице, с бързото и нервно смучене на цигарата си Андерсон имаше вид на човек, натоварен да въвлече някого в съзаклятие.
– Много съм бъбрив – добави Андерсон, като изпусна кълбо дим и презрително сви пълните си устни. – Аз съм приятел на фройлайн Петрашева. Нищо повече. И нека ви спася от безполезни размишления: тя е годеница на един австрийски капитан.
Съобщението му беше тъй неочаквано, щото произведе върху Бенц впечатление, подобно на онова, което би произвела една стена, ако внезапно се изпречеше пред автомобила.
Андерсон не му даде време да се опомни:
– Посрещането на кайзера го задържа в София. Но ще дойде след няколко дни. Вие се досещате: с него, с човека, когото очакваме тази вечер, и с вас ще образуваме малка почиваща компания. Председател: фройлайн Петрашева. Кажете ми, жизнерадостен ли сте?
– Не особено – каза Бенц, потискайки някакво странно, нелепо угнетение.
– Ние всички сме тъжни – заяви шеговито Андерсон. – Малко преди да ви срещнем, фройлайн Петрашева се оплакваше, че ще се изправим в Х… един срещу друг напълно същите хора, със същите мисли, както в София.
– Аз едва ли ще внеса голямо оживление – скромно предупреди Бенц.
Андерсон се разсмя високо и сложи ръката си върху рамото му.
– Мислех ви по-мъчен – произнесе той. – Много се радвам, че се срещнахме.
Автомобилът наближи града. От едната страна на шосето се показаха светлините на бивачни огньове и походни готварници. Войниците, които Бенц срещна на отиване, се бяха разположили на лагер. Пушките им лъщяха, събрани на пирамиди.
– Виждал съм фронта, но не съм преживявал ужаса му – замислено произнесе Андерсон. – Вие също може би. Но не е ли някак срамно да се стои вечно в тила дори когато това е против волята ни? Жените ще ни презират скрито – дори тия, които инак биха били по-снизходителни към нас. И всеки безумен негодник с кръст на гърдите добива в очите им ореола на най-желан мъж.
Той се взираше в лагера, докато бивачните огньове оредяха и последните часови с натъкнати ножове останаха зад автомобила.
– Не чувствувате ли мрачното величие на войната? – отново заговори Андерсон. – Този денонощен кървав призрак, който разпилява милиони човешки същества из незнайни краища, блъска ги, изпълва ги с ужас, надежди или съмнения, унищожава ги или ги възражда за нов живот! … Срещи, които ни се струват невъзможни, страсти, които не бихме допуснали у себе си, постъпки, които не сме очаквали да извършим, намират място в този гигантски катаклизъм …
Светлините на гарата прекъснаха разсъжденията му. Той погледна светещия си ръчен часовник и помоли Бенц да спре автомобила. Тъй било най-добре. До идването на влака от юг оставали десет минути. И после с човека, когото очаквал, могли да вземат файтон.
– Вие ще го видите още тази вечер може би – обясни той. – Един маларичен артилерийски поручик. Не зная дали ще ви хареса отначало … Един несретник, един саможивец – настръхнал, болен и вечно кисел … В краен случай можете да не му обръщате внимание.
Андерсон подаде ръката си:
– След два часа ще бъдем в клуба. Ако искате да се видим, чакайте ни в трапезарията.
И елегантната му фигура изчезна в широкия вход на гарата.
AFISH.BG
