*
Размътени са реките ми, слънцата ми в дим са обвити….
Бродя сред руините в себе си, търся си името…
Падат край мен часове, като птици в полет убити.
Толкова много рани… Трябваше ли, любими?
Вече е късно, знам, вече пепел дори не остана…
Само следи овъглени ‒ там, откъдето си минал.
И в тъмното тихо стене някоя дума забравена…
Трябваше ли да ме изпепелиш, трябваше ли, любими?
Как да напусна този пустинен пейзаж на дните си?
Ще приседна сред руините и ще сричам своето име ‒
просто сам-сама под небето, сред живота си запокитена…
Трябваше ли ти това, трябваше ли ти, любими…
© Валентина Радинска
AFISH.BG
