Едно от литературните събития на отминаващата 2018г. е сборникът, издаден от „Лексикон-Издателството за българска литература“ в памет на писателя Димитър Паунов. Сборникът съдържа три кратки романа – „Малки състезания“, „Самотният пътник за Берлин“ и „Биплан в дъжда“, както и последният, незавършен ръкопис на Паунов.
Със сигурност много автори си задават въпроса :”Какво прави едно произведение култово?“. Дали това е онзи момент, в който хората се припознават в героите? Дали е следващият, в който героите изричат и вършат неща, които читателят би искал да е изрекъл със собствения си глас, но някак не му е достигнала сила и смелост? Дали е още по-следващият, в който читателите цитират отделни изречения с повод и без? Или всичко заедно, в едно с огромното въздействие върху читателите и почти сигурното мълчание на критиката? Съответно, авторът на такъв роман придобива статута на култов автори около него се утаява една „тайна на личността“, едно закономерно страхопочитание и възхищение…
Точно това е случаят с култовите романи на Димитър Паунов. За него се знае съвсем малко – роден е в София през 1942г., прекарал е живота си между София и Берлин, работил е в „култовото“ за времето си място Кремиковци, писал е в „Литературен фронт“, можело е да бъде срещнат в компанията на „арапейци“ (онези хора, които летуват на палатки в местността Арапя и също са „култово“ съобщество със собствен фолклор, взаимоотношения и отличителни белези). Починал е през 2018г. И това е всичко. Онова, което го надживя и остана след него са кратките му романи и споменът, че е имало такъв писател, на който мнозина са искали да стиснат ръката. Романите му са точно такива, каквито са били необходими на времето, за да ги превърне в легенда – свободни. Създадени са в годините, в които хората се деляха на партийни кадри и техните потомци, приближени и всички останали. От своята позиция на един от „всички останали“, Паунов иронизира, осмива, отрича и рисува достоверна картина на системата. В замяна, системата му отвръща с мълчание и го покрива със забрава. Също в замяна, печели любовта на „всички останали“ и тяхната благодарност за думите, които малко хора се осмеляват да изрекат в ония години.
Понеже хуморът в романите му звучи така актуално и с днешна дата, се налага извода, че нещата не са чак толкова различни. И днес „за изкуство минава кибритът, запален с една ръка и рокендролът „дай бабо риба“, висшистките мечтаят за пералня Сименс, а гамените не подсмърчат, а плачат. Защото все така не е много ясно кой-кой е, и кой все пак ще остане на сцената…
А в Мусачево тополи все така няма, това са глупости. И миналото действително оживява само по пълнолуние.
© Диана Юсколова
AFISH.BG
