Това е първият стих на Калина, с който се сблъсках. В момент, в който моята любов беше шепа нищо за всички, с изключение на един, от когото чаках прашинка любов, за да ми е всичко. Калина го беше написала вместо мен и я обикнах завинаги. Първо поезията й. После и нея. Това не е реквием за Калина, това не са наброски върху стиховете й, опазил ме Господ, просто я препрочитам и си спомням. Весели неща си спомням. Как настоятелно искаше да ме включи в създадения от нея клуб „Водолей”, Маргарита, казваше, никаква Риба не си ти, чист Водолей си, а бате Добри Жотев благо се усмихваше да се съглася. Водолейчетата бяха нещо като сайдерите на Дончо Цончев. Няма да ви го обяснявам подробно, който не знае, да прочете. За останалите е без значение. Калина беше голяма поетеса, аз – скандално млада, на изгряване, малко над хоризонта, още не знаех дали си имам траектория. Всъщност никога не ме е интересувало дали ще ме впишат в звездната карта на литературата. Там астрономическите школи са много и неясни. Но Калина светеше ярко. Отдаваше своята светлина, а тъмната страна си е била винаги само за нея. Години по-късно ми позволи да надникна и там. В дългите телефонни разговори – тя в хола си, сред вързопчетата паркет, изваден за пренареждане и така останал, аз в спалнята си, превърната в нещо като дрешник, библиотека и склад за строителни материали. Битът и битието. Преди това обаче беше едно пътуване до Силистра. Аз председателствам местен конкурс за издаване на книга, трябва да пътуваме с внука на Йовков, който пък ще връчва наградата „Перото на Йовков”. Организаторите са ми дали телефон да се свържа, свързвам се с един доста отривист и леко ядосан глас, който кратко ме уведомява, че ще ни чака на спирката на Орлов мост. Естествено съм разчитала, че ще мине кавалерски да ни вземе от къщите ни, но не би. Споделям с Калина, тя ме успокоява, че става въпрос за възрастен човек, май го била виждала, „чичко с мустаци”, дано успее да се справи с петстотинте километра път, ама като сме се хванали на хорото… Притеснени, се виждаме с нея 15 минути по-рано на спирката, та да не ядосаме още повече чичкото, оглеждаме се едва ли не за някой „Москвич” на 20 години, но само едно голямо чероки е спряло напред и нервно присветва със стоповете. Споглеждаме се и подтичваме натам, вратата се отваря и аз се сблъсквам с един внезапно син поглед под рано прошарена коса. „Вие ли сте поетесите? – Ние.” Смут, качване, колани, газ, пътуваме и мълчим. Човекът си е навъсен. Аз от малка съм приела максимата на Богомил Райнов, че като някой мълчи, трябва да го оставиш да се измълчи. Чак към Плевен вече разбираме, че внукът е бивш автомобилен състезател, ротарианец, разни такива житийно-битийни неща, да поговориме за времето и за къде сме тръгнали накрай света. Свършваме си в Силистра работата, награждаване, банкет, ледовете се топят, вече сме си съпричастни в общия кюп на мероприятието. И на връщане умираме от смях – Калина е объркала внука на Йовков със сина на Елин Пелин. А внукът на Йовков като му казали, че трябва да транспортира някакви две поетеси, си е представял бабета с лилави ондулирани коси, които ще цупят устнички заради високата скорост. Вместо това получаваме съответно един страхотен мъж и две сладки мацки. Смях, та смях. И едно приятелство като между съзаклятници. С Калина някакси започнахме да се чуваме през ден, през два. Изговаряхме си всичките радостни и нерадостни неща. Вторите бяха повече. Но точно по тях ужасно се разбирахме. Без да се жалваме една на друга. Просто обръщахме всичко на смях. Безпаричието, приятелските предателства, стиховете, дето се раждаха нощем не звездочели, а сгърчени, окървавени, лоши и рошави, така както се раждат децата – в болка, четяхме си ги една на друга, разбирахме си ги. Няма да ви разказвам лични неща, това е друга територия. Отвъд забавната история, която ни свърза, пространството си е било само наше. Имахме еднакви болежки – проблеми със ставите и диабет. И това обръщахме на смях – при такъв сладък живот, какво друго, освен диабет да лепнем. Калина ходеше да бере билки и все ме навиваше да се лекувам и аз с народна медицина. Ама аз, пусто, нямам ни нерви, ни подреденост да варя чайове и да ги пия по схема. Два-три дни издържах, после зарязвах треволяците. После Калина престана да се обажда, после телефонът й не отговаряше, после ме връхлетя не стих, а вестта за страшното. Калина лежеше в хоспис, а краката ми не можеха да стигнат до нея. Послето се случи много бързо. Тя легна в една телефонна кабина и „номерът е без жал:заето./ (Не минава никога номерът/ да говориш с Небитието)”… Само че аз още чувам гласа й, смеха й, нейното „Маргарииита” и отвръщам „Калинаааа”, ех Калина Ковачева, такава самота във Катманду, калинката пълзи по лист от трънка, на поетесите – слава!, а смъртта е най-небрежна… И приготвям чай, билков, горчив за мен и сладък за нея. Защото това е Калина – шепа всичко. Шепата, в която стискаш застраховащото въже, когато изкачваш своя Еверест.
Маргарита Петкова
Калина Ковачева
AFISH.BG
