“Когато се оглеждам назад, струва ми се, че Градината е била сън. Тя беше красива, удивително красива, чаровно красива, а сега е загубена и никога вече няма да я видя.
Градината е загубена, но аз намерих НЕГО и съм доволна. Той ме обича – доколкото може; аз го обичам с цялата жар на стастната си природа, както подобава на възрастта и пола ми. Когато се запитвам защо го обичам , разбрам, че не зная защо, пък и право да си кажа, не искам да зная; този вид обич според мен не е плод на разсъждения и пресмятания, както обичта към другите влечуги и животни.Да, мисля, че е точно тъй. Аз обичам някои птички заради песента им, но Адам обичам не заради това – о, съвсем не; колкото повече пее той, толкова повече не мога да понасям неговото пеене. И въпреки това аз го карам да пее, защото искам да се науча да обичам всичко, което на него му е приятно. И съм сигурна, че ще се науча – ето че отначало не можех да го търпя да пее, а сега мога. От неговото пеене млякото прокисва, но и това няма значение – ще свикна и с прокиснало мляко.
Обичам го не защото има някакви особени умствени способности – не, не за това. Каквито и да са те, вината не е негова, защото не той е създал себе си; той е такъв, какъвто Бог го е създал, и това ми стига. Тук има някаква мъдра цел, сигурна съм.С течение на времето умствените му способности ще се развият, макар и не изведнъж; пък и няма защо да се бърза; той си е добър и така.
Обичам го не защото е особено внимателен, грижлив и деликатен. Не, той си има недостатъци в това отношение, но си е добъри така, да не говорим, че вече се поправя.
Обичам го не защото е особено трудолюбив – не, не за това. Мисля, че той има това качество, но не разбирам защо трябва да го крие от мене. Само това ме огорчава. За всичко друго той е напълно искрен и откровенс мен. Сигурна съм, че освен трудолюбието си, той нищо друго не крие. Огорчава ме обстоятелството, че намира за необходимо да пази някаква тайна от мен, и понякога дълго не мога да заспя, все за това си мисля, но ще прогоня тези мисли от главата си; те не бива да помрачават щастието ми, което иначе е пълно.
Обичам го не защато е особено благороден – не, не за това. Той ме издаде и аз не го обвинявам; това е особеност на неговия пол. Разбира се аз по-скоро бих умряла, отколкото да го издам; но това пък е особеност на моя пол и заслугата не е моя, защото не аз съм създала този пол.
Тогава защо го обичам? По всяка вероятност ПРОСТО ЗАЩОТО Е МЪЖ.
Дълбоко в душата си той е добър и аз го обичам за това, но да не беше такъв, пак щях да го обичам. Дори ако започне да ме бие и нагрубява, пак ще го обичам. Сигурна съм. Това, струва ми се, е особеност на пола.
Той е силен и хубав и аз го обичам за това, възхищавам се от него, гордея се с него, но бих го обичала и без тези качества. Ако беше грозен, пак щях да го обичам; ако беше развалина, пак щях да го обичам; и аз ще работя за него, ще му робувам, ще бдя над постелята му до сетния си час.
Да, мисля, че го обичам просто защото е МОЙ и защото е МЪЖ. Няма друга причина, струва ми се. И тъй, както казах в началото, тази обич не е плод на разсъждения и пресмятания. Тя просто ИДВА и никой не знае откъде – и не може да обясни. Пък и не е нужно.”
© Марк Твен, „Писма от Земята”
© Превод от английски: Тодор Вълчев
AFISH.BG
