„Винаги съм искала да изсвиря тази сонатина, харесвам я от дете. Сега я слушам по цели дни. В наистина гениално изпълнение. Но не мое…
Преследва ме тази музика, госпожо. Настанила се е в цялата къща, няма къде да избягам от нея… И в градината пристъпва подире ми, и в старата работилница на татко не мога да се скрия. Хищна музика, агресивна. Оставя ме на мира само на улицата, но човек не може да живее на улицата, нали така?
Наведете се да ви кажа на ухото цялата истина, госпожо: тази музика иска да ме изгони от къщи. Иска да ме изгони от родната ми къща и да се настани сама в нея завинаги. Къде тогава ще ида аз? Аз съм самотна възрастна жена, мома съм, нито брат имам, нито сестра. Питам ви — къде тогава ще ида аз? На стари години ще бъда принудена да стана скитница, да спя по парковете. Не съм съгласна да ставам скитница заради някаква си музика. Права ли съм? Затова се обръщам към вас, госпожо. Казаха ми, че този отдел на общината се занимава с имотите. Ето, написала съм молба: общината да ми помогне да изгоня от дома си на улица „Минзухар“ номер осем сонатината в си бемол на Равел, която живее там, за да мога да се настаня аз, защото съм законната собственичка на имота. Нося нотариалния акт и декларацията за наследници.
Да ви кажа, всичко започна от дървото. Обикновено дърво, липа. Татко го засади в деня, когато за пръв път отидох на урок по пиано. Засади го близо до прозореца на стаята ми, за сянка. Значи е било преди повече от шейсет години. Тези шейсет години, госпожо, аз прекарах пред пианото, загледана в липата. Свирех по цели дни, обичам да свиря, после четирисет години давах частни уроци. Много деца се извървяха през моята стая, но бях щастлива. Безумно обичах музиката, тя беше всичко в моя живот. Не се влюбих, не се задомих, не си взех дете — чуждите деца запълваха тази празнина в живота ми. Музиката и само музиката. Исках да постигна съвършенството, за да изпълня една сонатина на Равел. Да, да, същата тази…
Какво да ви разказвам, дълъг и еднообразен живот. Толкова дълъг и толкова еднообразен, че отдавна ми е омръзнал. Нали знаете, на стария човек му остава само инерцията да живее. Погребах татко, после мама, останах съвсем сама. Тогава започна кошмарът. Една нощ…”
© Агоп Мелконян, „Сонатина от Равел”
AFISH.BG
