Ние можем само да се присъединим днес, 4 години по-късно, към тези редове:
„Като при всички велики комици горчивото у него беше повече. През последните години, даже десетилетие, Тодор като че ли се прибираше все повече в горчилката. Сякаш абсурдите на случващото се около нас, които той неподражаемо можеше да превърне в актьорски фойерверк, го бяха „надсвирили” и надбягали. А Тодор се беше дръпнал от пътя им с една аристократична и злъчна усмивка.
Ние, мисля, така и не я разбрахме докрай. С цялото признание и обич, които му давахме, предпочитахме да не се заглеждаме в скептицизма му, да се придържаме към онези спомени, в които той беше актьорът, който ни разсмива. И изгубихме, изгубихме много. При цялата универсалност на таланта му, като цяло българските театър, кино, телевизия, пропуснаха да използват богатството на зрелостта му.
Тодор Колев не беше лесен човек, а ние лесно се отказахме да търсим път към него, да му дадем всичко онова, с което един талант като неговия би трябвало да разполага като възможности за изява. Не съумяхме да изкушим истински нашия Чаплин за онази днешна роля, която до застане до Топузов от „Човекоядката”. Можем да изброяваме много негови изключителни образи от миналото, няма ги обаче онези от късните години. Както и да го въртим – това е факт.
Тодор Колев сигурно би прекъснал тези думи. Той не обичаше закъснелите въздишки, умуванията, многото говорене. С кралско достойнство на човек, който знае ценността си, той им обръщаше гръб. Той беше крал, който предпочиташе мелодията на циганската цигулка – непредвидима, капризна, истинска, увличаща…
Това беше неговата мелодия.
Още дълго ще я слушаме и ще й се възхищаваме… Насаме със закъснелите си думи“.
AFISH.BG
